Живееш ли?

Сънувах сън, от който се събудих и не мога да заспя. Няма да го разказвам. Страховит, стряскащ, тъжен…

Какво знаем днес за смъртта?

Дори когато тя дойде (Господ да пази!) в дома ни, викаме някое дружество с име от сорта "Мира", "Лета" и т.н. и за половин час, вече нямаме пряк допир с нежеланата гостенка, нямаме директна грижа за тленните останки…

За смъртта, за тленността, уязвимостта на човешкото тяло  знаят малцина – лекарите, войниците, работниците в гореспоменатите дружества. Но те мълчат, някъде близо до нас, докато сигурно вътрешно безшумно се взривяват от болката, ужаса, отвращението, безсилието…

На нас това малко или повече ни се спестява…

Спестява ни се и личната болка…

Пием болкоуспокояващи, слага ни се упойка (когато отидем на зъболекар, когато раждаме, когато ни оперират и слава Богу за това!)

За болки в душата пием успокоителни, сънотворни (за да забравим поне за малко), алкохол и т.н., и т.н.

А, да – гледаме и телевизия – за да забравим… за да си казваме, че не е реално, че е само филм… За да казваме, като надрусани от болкоуспокояващи, подсъзнателно и в реалността, че това е като на филм, за да ни се размият границите.

Не е чудно, че не ни боли като гледаме чуждата болка – нали сме омаяни от толкова обезболяване, нали толкова сме свикнали със смъртта, насилието, болката на екрана… А всъщност не ги познаваме.

Толкова ни е страх да не ги познаем истински, че понякога намираме благовидни причини да не отидем в болница на свиждане на някой близък…

Липсата на контакт с реалността на болката и смъртта  всъщност е част от един по-голям феномен – този на принципната липса на контакт. 

Обаждаш се по телефона на фирма  да се оплачеш от дадена тяхна услуга. От там ти казват, че са само техници и не се занимават с жалби. Отиваш в офиса- там не са оторизирани, занимават се с разплащания на сметки и справки, нямат достъп и право да викат шефа.. Пишеш жалба. Получаваш безличен, неудовлетворителен, чиновнически, безконтактен отговор.

Безконтактните карти…

Безконтактните контакти в интернет…

Толкова ни е страх да не ни боли, толкова сме се дрогирали буквално и преносно с обезболяващи, че вече не само не чувстваме болката, но сме станали безчувствени и за доброто…

Приятелства от ден до пладне, разводи – стъпкани чувства, стъпкани бисери, стъпкани свещени институции и чувства…

Символ на съвремието (колкото и неудобно да ми е, но ще го кажа), е презервативът. 

Коренът на думата идва от "предпазвам" .. 

Днес сме предпазени от директен контакт, от последствията на нещата, които се случват… които случваме, 

предпазени сме от случване на това, което би могло да бъде, 

предпазени сме от живота… от неговото реално случване такъв какъвто е, 

какъвто би могъл да бъде.

Предпазени сме от смъртта (поне така го чувстваме, докато не стане съвсем персонална),

предпазени сме от болката си,

предпазени сме от чуждата болка,

предпазени сме от това да сме активни…

дори, ако активност значи и възможността да се конфронтираме, да протестираме ефективно,

предпазваме се от последствията на някои свои действия, но това също носи своите последствия… 

Защото, ако не боли, не знаеш да оцениш приятното…

Няма ли болка, няма благодарност за хубавото…

Ако бягаш от последствията, ако нямаш задължения, автоматично (осъзнал или не, желал или не) се лишаваш и от права…

Не си творец, не си главен герой на живота си…

Не те ли респектира смъртта, не се респектираш и от живота!

Цениш само това, което те респектира, което е осъзнато благо?

Живееш ли?