ЕВАНГЕЛИЕ ПО МАТЕЙ, глава 28:16-20
ВРЕМЕ Е ЗА ЕДИНЕНИЕ
„А единадесетте ученика отидоха в Галилея, на планината, където Исус им определи. И като Го видяха, поклониха Му се; а някои се усъмниха. Тогава Исус се приближи при тях и им говори, казвайки: Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина, и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века. Амин.“
— Евангелие според Матей 28:16–20
Едва четиридесет дни след възкресението учениците най-после се събират заедно, на едно място и в едно време, за да приемат и изпълнят Христовото поръчение. Учителят им беше казал ясно: да отидат в Галилея. Но както често се случва и днес с нас, всеки от тях сякаш имаше свое мнение — кога, с кого, къде и как да изпълни това слово.
Още в самото начало виждаме разпиляване. Двама тръгват към Емаус. После един отсъства. После седем отиват да ловят риба. После — колебание, страх, несигурност.
…и така се губи време.
Не защото Христос не е говорил ясно.
Не защото поръчението не е било дадено.
А защото сърцата още се учат на послушание.
Това се случва и днес в църквата.
Всеки път, когато дойде изпитание, трудност, нужда или духовна атака, хората често се разпръсват. Всеки започва сам да търси решение, сам да се спасява, сам да се бори. Но именно това е и целта на атаката — разпиляване. Защото разделените хора са по-лесна плячка.
Там, където няма единство, силата се губи.
Там, където няма съгласие, посоката се размива.
Там, където всеки върви сам, общата мисия изчезва.
По това може да се разпознае и източникът на всяка разрушителна атака — не по лицето на човека, който я извършва, а по плода, който тя произвежда: разделение.
Замислете се — на учениците им бяха необходими четиридесет дни опит, колебание и търсене, за да достигнат до простата истина, че най-доброто, което могат да направят, е просто да изпълнят това, което Христос им е казал.
А на народа, излязъл от Египет, бяха нужни четиридесет години, за да измине път, който би могъл да бъде изминат за четиридесет дни. Това е историята, описана в Книга Изход и по-късно в Книга Числа — история за това как неверието и упорството могат да превърнат краткия път в дълго странстване.
И тогава възниква въпросът към нас.
Колко време ще бъде необходимо на нас — като народ, като църкви, като семейства — да разберем, че безпътицата, разпиляването и загубата, родени от егоцентричната себичност, могат да бъдат преодолени само чрез единение, послушание и изпълнение на Божията воля?
Анархичното мислене и действие е пагубно.
В небето няма анархия.
В Божието царство има ред, съгласие и хармония.
Често се опитваме да компенсираме непокорството си в една област с жертва в друга. Даваме, служим, жертваме време или усилия — и си мислим, че това балансира своенравието ни.
Но духовната аритметика не работи по този начин.
Жертвата никога не може да замести послушанието.
Затова пророкът Самуил казва на цар Саул думите, които звучат силно и днес:
„Наистина, послушанието е по-добро от жертвата
и покорността — по-добра от тлъстината на овните.
Защото непокорството е също грях като магьосничеството
и упорството е също като нечестието и идолопоклонството.“
— Първа книга на Царете 15:22–23
Това е духовен закон:
Бог не търси просто усилия — Той търси съгласие със Своята воля.
Истинската сила на църквата не е в множеството ѝ, не е в програмите ѝ и дори не е в активността ѝ. Истинската ѝ сила е в единството — в общото послушание към гласа на Христос.
Когато учениците най-после се събират заедно на планината в Галилея, тогава идва и великото поръчение. Не към един човек. Не към отделна група. А към общността.
На изминалото неделно богослужение беше ни дадено пророческо слово:
Вашият коментар