ЕВАНГЕЛИЕ ПО МАТЕЙ, глава 13:24-25

СЕЯЧЪТ НА ПЛЕВЕЛИ
Небесното царство – II

„Небесното царство се оприличава на човек, който е посял добро семе на нивата си; но когато спяха човеците, неприятелят му дойде, та пося и плевели между житото и си отиде. И когато поникна злакът и завърза плод, тогава се появиха и плевелите.„ Мат.13:24-25

Надявам се, че сте прочели притчата за сеяча на плевели докрай. А ако сте стигнали и до нейното тълкуване (ст. 37–43), вероятно сте намерили отговор на немалко въпроси, които вълнуват сърцето на всеки вярващ.

Една болезнена истина изпъква ясно: сред онези, които се присъединяват към Църквата — доброто семе на благовестието — неизбежно ще има и такива, които носят в себе си семето на неприятеля. Тази действителност не е случайна, нито е нова; тя е част от духовната битка, която се води от самото начало.

Христос казва, че „когато спяха човеците“, неприятелят пося плевелите. Този сън не е просто телесна почивка — той е образ на духовна небрежност, на отслабена бдителност. Когато Божиите служители — апостоли, пастири, дякони, пророци, учители — не стоят на поста си, когато охладнее ревността или се разколебае вниманието, тогава врагът намира пролука. И той не закъснява.

Плевелите не идват шумно. Те не се отличават веднага. Напротив — в началото приличат удивително на житото. Толкова близки по вид, толкова сходни по външност, че различаването им изглежда почти невъзможно. Едва когато настъпи времето за плод, става ясно кой какво носи в себе си.

Често цитираме думите: „По плодовете им ще ги познаете.“ Но това разпознаване понякога идва твърде късно — тогава, когато корените вече са се преплели. Плевелите така се вплитат в житото, че опитът да бъдат изскубнати може да нарани и самото жито. Затова и в притчата господарят заповядва да растат заедно до жетвата.

И все пак има моменти, когато „оплевяването“ става неизбежно — когато плевелите започнат да задушават нивата, когато опасността за духовната реколта стане реална. Тогава отстраняването им се налага като болезнена, но необходима мярка. И колко често в подобни ситуации страдат и невинни — златни житни класове, увлечени в бурята на човешки слабости и конфликти.

Не случайно Писанието предупреждава:
„Внимавайте да не би някой да отпадне от Божията благодат; да не би да поникне някой горчив корен, та да ви смущава и мнозина да се заразят от него.“ Евреи 12:15

Какво тогава да правим?

С трепет и духовна отговорност трябва да пазим разораната църковна нива.
Да бдим над единството, да лекуваме навреме неразбирателствата, да не допускаме ежбите и раздорите да отварят врата за неприятеля. Защото всяко разделение, всяка непростена обида, всяка горчива мисъл създава удобна почва за чуждо семе.

Но притчата има и още един, дълбоко личен аспект.

Всеки от нас е нива.
Когато сърцето ни приеме Божието слово, то започва да пониква. Изниква крехък злак, който постепенно връзва плод — на вяра, любов, търпение, правда. Но не всяко семе в нас е посято от Господа. Не всяка мисъл, идея, намерение или връзка носи Неговия почерк.

Сеяча на плевели — древният ни противник — се промъква тихо. Той не нахлува с гръм и трясък. Идва, когато сме разсеяни, притеснени, наранени или духовно невнимателни. И посява своите семена — бодливи, горчиви, примамливо маскирани. Те обещават нещо добро, но раждат безпокойство, подозрение, завист, страх.

Затова съветът на Христос звучи не като укор, а като спасителна заповед:

„Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение.“ Матей 26:41

Бдителността пази реколтата на нивата!
Молитвата пречиства почвата…
А Божията благодат дава силата житото да узрее — въпреки плевелите!