Тази огорчена маймуна…

Учениците на Исус видяха много велики чудеса и знамения от Него, които никога до този момент не бяха срещани сред земите на Израел. Слепи проглеждаха, глухи чуваха, дори и мъртви хора оживяваха. Не само това, но и природата се подчиняваше на Неговата команда. А какво да кажем за хилядите нахранени, само от няколко хляба и риби? Броят на чудесата и знаменията, които Исус извърши, беше толкова голям, че Йоан хиперболизира с думите „ всички книги на света не могат да ги поберат” (Йоан 21:25). Това определено са много чудеса!

Учениците бяха свидетели на толкова много чудеса, че знаменията вече не предизвикваха съмнение в умовете им. Исус поучаваше учениците Си така: „И седем пъти на ден ако ти съгреши брат ти, и седем пъти се обърне към теб и каже: Покайвам се – прощавай му. Но те веднага Му отговориха: Господи, придай ни вяра! (Лука 17:3-5).  Не чудесата бяха подтикнали учениците да поискат повече вяра от Господа, за да възкресяват мъртвите или да усмиряват бурното море, а простата заповед да прощаваш на тези, които са те онеправдали!

Два стиха по-рано (Лука 17:1) се казва: „Не е възможно да НЕ бъдеш онеправдан…”. (На други места се казва “съблазнен”, което произлиза от същата дума като “оскърбен”.) Ние не сме оскърбявани по наше желание и да избегнем онеправдаването е невъзможна задача, но по-важното е каква е реакцията ни, когато това стане. За съжаление немалко от нас, когато ни оскърбят, оставаме роби на своето чувство за обида.

Това лято планираме заедно с момчетата от младежката ни група да направим мъжки лагер някъде в гората за около седмица, където да общуваме, да се молим и да правим мъжки работи. С насмешка сме си говорили какво ли би било, ако се опитаме да си заловим някое диво животно за ядене. А за да имате успех в едно ловно начинание, са необходими две неща: 1) капанът трябва да е поставен на скришно място, за да не може животното да го избегне и 2) в капана трябва да е заложена примка, която да привлече животното в смъртоносните му челюсти.

Сатана, като умел човекоубиец, прилага същите две стратегии, когато залага своите смъртоносни капани: те са скрити и заредени със стръв. Сатана и неговите легиони не се набиват на очи толкова, колкото някои хора биха очаквали и ако не сме получили мъдрост от Словото на Бога, трудно ще разпознаваме тези капани. 

Един от много често срещаните капани на дявола сред вярващите включва огорчението и оскърблението. Този капан може да не бъде сам по себе си смъртоносен, но е достатъчно да си останем в него. Тогава започваме да храним сърцето си с неговата отрова и когато тя нарасне, започва да дава смъртоносни плодове. Плодът на оскърбените хора е: обида, гняв, ярост, ревнивост, презрение, противопоставяне, завист и дори омраза. Това довежда до: нападки, обиди, наранявания, разцепление, разбити взаимоотношения, предателство и преминаване отново в света. Тези плодове могат да засягат както човек в личностен план, така дори и цели църкви. Днес в църквите могат да се видят хора, и те не са малцина, които са непълноценни в служението и взаимоотношението си в Бога поради болката и раните, оставени в живота им. Така те се превръщат в „духовни инвалиди”.

Много често в живота ни оскърблението идва от близки хора. От наши братя и сестри. Ето защо много хора приемат оскърблението като предателство. В Псалм 55:12-14 Давид казва с мъка: „Понеже не беше неприятел, който ме укори – това бих претърпял. Нито беше оня, що ме мразеше, който се повдигна против мен – тогава бих се скрил от него; но ти, човек равен на мен, другар мой и мой близък приятел. Заедно се разговаряхме сладко; с множеството ходехме в Божия дом."

Колкото по-близки са хората до нас, толкова по-жестоко е и оскърблението, идващо от тях! Бих казал, че можеш да бъдеш истински наранен само от тези, които обичаш. В крайна сметка ти очакваш повече от тях, защото си жертвал по-голяма част от себе си. И колкото по-големи са очакванията, толкова по-голямо е и разочарованието.

Във време, когато егоизмът е ценност в обществото ни и всеки се грижи и мисли само за себе си, често наранявайки околните, не бива да се изненадваме от оскърбленията. Много вярващи са шокирани, объркани и поразени, когато нещо подобно се случи в живота им. Започваме да си въобразяваме, че само към нас хората се отнасят несправедливо. Така ставаме податливи на чувството на огорчение, което може да пусне „горчиви корени” в нас. Ето защо ние трябва да се приготвим и да се въоръжим срещу обидите, които ще ни сполетят, тъй като реакцията ни ще предопредели нашето бъдеще.

Гръцката дума за „оскърбление“ в Лука 17:1 е «скандалон». Първоначално думата е означавала тази част от капана, където е била залагана примамката. Оттук тя е придобила значението «да заложиш капан на някого». В Новия завет тази дума често означава капан, поставен от врага. 

Лукавият поставя още по-ефективен капан като обвие огорчението в гордост. Гордостта ти пречи да видиш истината. И ако ти не допускаш, че може да си огорчен и от гордост го отричаш, горчивият корен остава с теб и продължава да расте. Затова първата стъпка към справянето с огорчението, е да го приемеш за реалност.  „И тогава мнозина ще се съблазнят и един други ще се предадат, и един други ще се намразят. И много лъжепророци ще се появят и ще заблудят мнозина. И понеже ще се умножи беззаконието, любовта на мнозинството ще охладнее. Но който устои докрай, той ще бъде спасен“ (Матей 24:10-13).

Гръцката дума за любов тук е «агапе». В Новия завет се използват няколко думи за «любов», като най-често срещаните са «агапе» и «филео». «Филео» описва любовта, която се среща между приятелите. «Агапе» от друга страна е тази любов, която Бог излива в сърцата на Своите деца. Същата тази любов, която Исус ни дарява безусловно – тя не зависи от нашите дела, нито от това дали ще му отвърнем със същата. Тази любов е даваща, дори когато е отхвърляна. Ако ние не носим Господ в себе си, нашата любов към другите ще бъде егоистична. Ние не бихме я давали, ако не очакваме някаква взаимност. Но „агапе” обича независимо какъв отговор ще получи. Това е любовта, която Исус имаше към нас на кръста. В пасажа по-горе, когато Исус говори за мнозинството, Той визира християните, чиято  „агапе” любов е охладняла.

В Матей 5:44-47 четем: „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте онези, които ви проклинат, правете добро на онези, които ви мразят, и се молете за онези, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия небесен Отец, защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и дава дъжд на праведни и неправедни. Понеже, ако обичате онези, които ви обичат, каква награда бихте заслужили? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?”

Истината е, че ако имаме определени очаквания от даден човек, той лесно може да ни разочарова. Със очакванията ни ние създаваме предпоставка да бъдем разочаровани. Колкото по-големи са очакванията, толкова по-голяма е вероятността да бъдем оскърбени. В Притчи 18:19 четем: “Брат онеправдан е по-недостъпен от укрепен град и свадите са като ключалки на крепост.” Онеправдан брат или сестра се печелят по-трудно от укрепен град. Стените на града означават сигурност за този град. Стените са там, за да може всеки нежелан посетител да бъде държан извън територията на града. Тези, дължали данъци, били допускани до града само след като си ги платят. Тези, които са считани за заплаха, изобщо не са допускани да влязат.

Знаете ли, че когато сме наранени, ние също изграждаме укрепени стени около себе си, за да пазим сърцата си от по-нататъшни рани. Подбираме хората и не допускаме потенциални ранители. Страним от онези, които смятаме за длъжници. И се затваряме вътре. Само че… наскърбените християни със стени около себе си са самовглъбени. Полагаме огромни усилия за да предотвратим всякакво бъдещо нараняване. Ако ние не приемем риска, че ще бъдем наранени, ние НИКОГА няма да можем да обичаме безусловно. Защото безусловната любов дава правото да другите да ни нараняват.

Любовта не търси своето, но тези, които са оскърбени все повече и повече търсят своето си право и стават все-по резервирани. И така, при тези обстоятелства Божията любов се превръща в студенина. «Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне на крепости. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христос.» 2 Коринтяни 10:4-5

Тези крепости създават нашите модели на мислене, които анализират всякакъв вид постъпваща информация. Въпреки че първоначално са служели за самозащита, те са се превърнали в източник на мъчение и средство за изопачаване, защото те воюват против познаването на Господа. Когато преценяваме всичко от гледна точка на минали обиди, оскърбления и несправедливости, започва да ни се струва невъзможно да вярваме в Господа. Не можем да приемем, че Той има предвид това, което казва. Ние се съмняваме в Неговата доброта и вярност, тъй като Го приравняваме към стандартите, направени от хората в нашия живот. 

И така ние ставаме лесно податливи на заблуди. (Както и се казва по-надолу в 11-ти стих на Матей 24: „И много лъжепророци ще се появят и ще заблудят мнозина.”) Когато лъвовете ловуват, те никога не нападат цялото стадо от животните, които са избрали за потенциални жертви. Те винаги отцепват една, която е по-слаба, болнава или млада. След като тя е отделена от останалата част от стадото, те в единство я нападат и убиват. Точно по същия начин ловуват сатана и неговите подвластни. Използвайки огорчението, те отцепват, нападат и унищожават. Петър казва: „Противникът ви, дяволът, като рикаещ лъв обикаля, търсейки кого да погълне.” (1 Петрово 5:8). Апостол Павел пише в писмото до филипяните 2:3: „Не правете нищо от партизанство или от тщеславие, но със смиреномъдрие нека всеки счита другия по-горен от себе си.” Или както се казва в друг превод: “Не вършете нищо от егоистични амбиции и празно високомерие, а със смирение гледайте на другите като на по-добри от вас.”

Защо не живеем живота си спрямо тези закони? Защо някога сме по-склонни да се предаваме взаимно, отколкото да положим живота си един за друг дори и с риск да бъдем ощетени? Причината: Нашата любов е охладняла и това води до собствения ни стремеж да се защитаваме. Когато Исус биваше онеправдан, Той упова с цялата Си душа на Отец, Който съди справедливо. Следващите стихове ни увещават да следваме Неговите стъпки: „Защото за това сте призовани; понеже и Христос пострада за вас, като ви остави пример, за да следвате по Неговите стъпки; който грях не е сторил, нито се е намерило лукавство в устата Му; който, когато Го хулеха, с хула не отвръщаше; когато страдаше, не заплашваше, а предаваше делото Си на Този, който съди справедливо.”

Приятели, трябва да достигнем до онова място, където ще се уповаваме на Бога, а не на плътта. За Давид се казва, че бе човек по Божието сърце. В 1 Царе виждаме как той става жертва на едно много активно гонение. След като е помазан за цар, побеждава Голиат, взима Михала за съпруга и заживява в царския дворец, най-вероятно е смятал, че вижда пред очите си изпълнението на Божия план за него. Това, което не е предполагал, е, че през следващите 14 години от своя живот, ще бъде преследван за живота си точно от този човек, който не до отдавна е наричал „татко”, а именно цар Саул и неговите 3000 обучени мъже. Какво огорчение само! Виждаме две случки, където Давид е имал възможността да убие Саул и да се завърне като цар. Първият път Саул е в пещера, напълно неспособен да се защити. Давид вместо да го убие избира да отреже парче от дрехата му в знак на омилостивение и желание за помирение. Саул тогава осъзнава какво е направил Давид и спира да го гони за известно време. Само две глави по-късно Саул отново го преследва. Бог дава дълбок сън на царя и неговите мъже, като така позволява на Давид да се доближи до него. Вместо да го убие, той отново пощадява живота му и търси помирение. Не след дълго Саул е поразен по време на битка с филистимците. Когато Давид разбира това, той тъгува, кара хората да научат песен за падналия цар, издирва наследниците му и ги благославя със земи, както и място на царската трапеза. Това звучи ли ви като огорчен човек? Не. Имаше ли причина да бъде? Да. Но Давид осъзна, че през тези 14 години, в които бягаше за живота си, спеше върху камъни, беше далеч от семейството си, Бог го обучаваше как да бъде пастир на Израел. Бог ни е поставил мечти и ще минаваме през огорчения и отхвърляния и различни препятствия, за да може Бог да ни обучава и подготвя. Саул нямаше пустинен период, нямаше гонение, нямаше време за градене на вътрешни качества. Той нямаше характера за лидерската позиция, която му беше дадена. За разлика от него, Давид използва болката от огорчението като период, преобръщащ живота му, който му осигури величие. Ако Бог познава космите на главата ни, бъдете сигурни, че няма никакво отношение и огорчение, което е дошло от брат, сестра, роднина, служител, или когото и да е било, което да Му е убегнало. И от това как реагираме на огорченията зависи дали ще пораснем и узреем във вярата ни или ще останем духовни деца с „горчив корен” у нас.

Да, да ни отхвърлят и да се отнесат несправедливо с нас, боли. Но само когато мине времето и погледнем в ретроспекция можем да разберем защо Бог е допуснал това, което е допуснал. Често най-тежките ни дни стават дните с най-много растеж.

Ще завърша с история по действителен случай: Древно племе ловувало маймуни за храна. Обикновено слагали банан за примамка в клетка, изработена от дърво. Поставяли я насред дузина маймуни. Разстоянието между решетките на самата клетка било достатъчно, за да могат маймуните да си промушат ръцете, но не и за да могат да ги извадят, стискайки банана. Местните ловци отивали и ги пребивали до смърт с бухалки. Защо? Защото маймуните не пускали бананите. Останалите маймуни, които наблюдавали побоя, не правили нищо по-различно. Минавали няколко минути, те грабвали банана, оставали заклещени в клетката и умирали от бой, защото не пускали плода. Всяка маймуна правела едно и също.

Понякога ние сме като маймуните, само че ние държим в ръка огорчението. Сатана идва и ни удря с неговите бухалки, като така бавно ни убива. Христос днес дава възможност на всеки, който Го търси, да пусне огорчението и да спаси живота си. Прошката е да оставим възмездието за несправедливото ни онеправдаване в ръцете на Бога. Това е свободата. Това е примерът на Христос.

Скъпи мои читатели, пуснете банана!