От болка и скръб към мир и надежда

Отива си близък човек, приятел, сестра в Господ Исус Христос. След по-малко от два месеца – отново загуба, отново близък човек, сестра в Господа. И скръбта те сковава, сърцето вие от болка, силите те напускат! Не ти се говори! Не ти се слуша! Не си нито добър събеседник, нито добър слушател! Нямаш сили да задаваш и въпроси!  А в същото време приятелите около теб имат нужда да бъдат насърчени, привдигнати, изтръгнати от същата скръб и болка.

Смъртта никога не е справедлива. Но е реалност.Когато чух диагнозата „рак“, в сърцето ми оживя стиха в Римл.8:28 :„Всичко съдействува за добро на тия, които обичат Бога“. Не се съмнявах в истината на това слово, вярвах, че Бог работи за доброто във  всяка ситуация. Но в същото време, виждайки страданията на сестрите, си мислех, че този стих ми се даде преждевременно, и ми се струваше, че би било прекалено лесно, а в същност никак не беше. Чувствах се зле, толкова много ме болеше! За да помагам на другите, трябваше да се справя със собствената си болка.

Не ми беше достатъчно просто да знам, че всичко е за добро, нужна ми беше утеха от Бога. Особено когато техните болки приключиха, а моята се усили още и още. В началото не разбирах, че това добро е в перспектива.

Може би много от нас християните вярваме, че има правилен и неправилен начин да се справим със скръбта и болката. Когато си повтарях стиха от Римл.8:28, стигнах до извода, че ако се доверя на Бог, ще приема, че всичко, което се случва, е за добро, и няма да се боря с моите чувства, задавайки много въпроси на Бог. Ако приемех незабавно, че Той действа в полза и за доброто на сестрите, бих приела ситуацията. Може би щях да пропусна скръбта, но което е по-важно, бих спряла диалога с Бог.

Днес разбирам, че преминавайки през скръбта и болката, на мен ми беше нужно да разговарям и разговарям с Бог в молитва. Този процес на диалог с Него всъщност ме доведе до истинско приемане и увереност в Неговия план. Всъщност здравословната скръб и болка не са нито бързи, нито толкова прости, колкото си мислим.Незрялото приемане на ситуацията, през която преминаваме, може да доведе до объркване, до това, ние самите да не разберем собствения си живот Ако ние много бързо се примирим и приемем, че всичко ще бъде добре и по-добре, ще прекратим да се молим, да говорим на Бог за нашите желания и мечти. Мисля си за Йов.Той не стоя и чака, за да види намесата на Бог, но задаваше въпроси, разговаряше с Бог. И въпреки това, Бог го счете за непорочен и праведен, както никой друг! Когато неговите приятели му даваха бърз съвет в отговор на неговия проблем, той отговори в Йов 13:3 :

„Но аз ще говоря на Всемогъщия и желая да разисквам с Бога.“

Йов представи печалта и болката си пред Бог, и Той му отговори! Ако Йов беше послушал приятелите си, и беше приел, че всичко е по негова вина, той не би говорил с Небесния си баща!.

В Пс.22 Давид вика към Бога: 

„Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил? Защо стоиш далеч и не ми помагаш, Нито внимаваш на думите на охкането“

В друг превод четем:

„Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил – далеч от избавлението ми, от думите на стона ми?“

Този псалом показва битката между човешките чувства и истината за Бога и Неговите обещания. Резултатът от тази битка е обновяване на силите ни в Божиите обещания и Неговия план.

Понякога отговорът на Бога не е много насърчаващ, но е доста смиряващ.:

„Ти нищо не знаеш!“

Да, Господи, аз нищо не знам! Затова Ти се доверявам напълно, защото Ти всичко знаеш, всичко можеш. 

Сам Господ Исус Христос не отиде на кръста, без да премине през Своята скръб: 

„Отче, ако щеш, отмини Ме с тази чаша; обаче, не Моята воля, но Твоята да бъде.  И яви Му се ангел от небето и Го укрепяваше.  И като беше на мъка, молеше се по-усърдно; и потта Му стана като големи капки кръв, които капеха на земята.“                                Лука 22:42-44

Исус знаеше, че Неговата смърт на кръста ще донесе спасението на света, но въпреки това си позволи да преживее и изрази скръбта и болката си, които Той преживя, изпълнявайки Божията воля.

Без значение колко изтощителна, объркваща, болезнена  може да бъде скръбта и болката ни, Бог ни дава сили да израстнем над нашите емоции, ако разбира се, продължим общението си с Него в молитва и готовност да чуем Неговия глас. Резултатът ще бъде приемане на ситуацията, което ще ни доведе до състояние на мир, надежда и вяра! Това прави и Давид в Пс.13:

„До кога щеш, Господи, съвсем да ме забравиш?До кога ще криеш лицето Си от мене?

До кога ще имаш борба {Еврейски: Съветвания.}† в душата Си, Болки в сърцето Си всеки ден?

До кога ще се превъзнася неприятелят ми над мене?

Погледни, послушай ме, Господи Боже мой; Просвети очите ми да не би да заспя в смърт;

Да не би да рече неприятелят ми: Надвих му, И да се зарадват противниците ми, когато се поклатя.

Но аз уповавам на Твоята милост; Сърцето ми ще се радва в спасението Ти."