Двойното послание на миналото

Днес е Ден на памет, свързан с геноцида над тракийските българи. През 1913 година в рамките на няколко месеца османската армия и турското опълчение извършват немислимото и подлагат на етническо прочистване, геноцид и продажба в робство около 300 000 българи в Одринско при реокупацията на тези земи, докато българската армия е въвлечена на запад в Междусъюзническата война.   Миналата година излезе романът „Рана“ на Захари Карабашлиев. Oсвен че е един от най-добрите романи в българската литература (това го разбирате буквално в самия край на книгата), разказът за тези събития е напълно автентичен. Tой почти пряко предава записаните истории на бежанците от войводата Димитър Маджаров, който успява да спаси няколко кервана бягащи от ужасите.   Днес макар да познавам наследници на одринските българи, макар да изпитвам скръб от тази трагедия, не изпитвам никакъв гняв към настоящите жители на Одринска Тракия. Турците ми изглеждат работливи, сърдечни, малко по ориенталски наивни, отговорни хора. Наясно съм, че пропагандата може да превърне всеки народ в изрод, но във време на мир като това, имам най-сърдечни чувства към тези хора. Още повече, че самите тракийски турци обичат Европа, мразят диктатурата, която поглъща страната им, искат да бъдат европейци.   И си мисля... колко време е необходимо, за да се забрави ужаса, обидата, подлостта? Дали след време украинците ще могат да приемат руснаците по същия сърдечен начин, по който днес повечето българи приемаме турците? Дали това би било предателство спрямо страданията на хората в Украйна - на фронта, в бомбардираните градове, в чужбина, към отнетите животи, към разрушените съдби, към унищожените мечти?   И по-скоро си мисля, че не. Здраво е човек да не живее в миналото, смислено е човек да вижда доброто в ближния, да бъде доброжелателен, емпатичен, щедър. Това е здравото, а войната и насилието са патология. Затова проклети са онези, които започват война, които насъскват хората да вършат зло, изтръгват мъжете от съдбата им и ги превръщат в насилници и убийци. Не защото това са най-злите хора, а защото това е отвратителна роля.   На процеса срещу Айхман (мозъкът на „Окончателното решение“) през 1961 г. един от свидетелите на обвинението, оцелял концлагерист припада, когато застава срещу мъчителя си. След много години по време на интервю в едно предаване го питат: „Защо припаднахте - от страх, от ужас, от непоносими спомени?“ Свидетелят отговаря: „Не. Припаднах, защото осъзнах, че най-голямото чудовище е съвсем обикновен човек, който с нищо не се отличава от никой в залата, и от мен самия. И в този момент разбрах, че щом този нормален човек е извършил това, значи и аз съм способен на същото, значи и аз бих могъл да съм Айхман.“   И така, всички можем да бъдем на мястото на бежанците от Одринско, но изглежда всички можем да бъдем и на мястото на изродите, от които те са бягали. И днес това е по-важното послание на тази история, отколкото да държим непримиримо сметка за случилото се преди 112 години.   Снимка: LostBulgaria.com