църковни евангелски новини от България и света

Денят на Реформацията

in Реформация

МЕДИАПУЛ | 31.10.2005 | Доний К. Донев, Момчил Петров, Весела Илиева

Малцина са българите, които знаят, че датата 31 октомври по традиция е църковният Ден на Реформацията и Ден на вси светии. Числото на осведомените би било от порядъка на 200 000 граждани, според статистиката на РЛ/Германия, посочила с него протестантите у нас през 1999.

Датата не е произволно избрана – това е денят, в който 1517 Мартин Лутер заковава прочутите си 95 тези на вратата на Витенбергската катедрала. За всички останали евангелски църкви на Стария континент този ден приема значението на празник непосредствено след сключването на Вестфалския мир, с който се слага краят на 30 – годишната война в Европа между католици и протестанти. С договора от Мюнстер 1648 европейските евангелски църкви се институционализират като независими, а като цяло графствата и държавите с преобладаващо протестантско население са признати за легитимни в правото им на суверенно съществуване, като неподчинени на Римокатолическата църква територии. За евангелските християни тази дата и до днес остава празник на Реформацията. С течение на времето, под влиянието на католицизма и при процесите на секуларизация, се превръща в Хелоуин.

В периода на всички тези процеси в Европа – в периода на Реформацията и Просвещението – България се намира под Османско робство. Въпреки интензивните контакти на българските католици около П. Парчевич и П. Богдан с католическа Европа, националноосвободителните ни стремежи остават изолирани и неподкрепени отвън през 17 и 18 век.

България остава изолирана от основни процеси, протичащи в Европа – църковната и произлязлата от нея обществена Реформация. Църковните и обществени процеси у нас се движат под масираните опити за хегемония от страна на гръцката православна църква и при активно елинизиране, особено в южните български области. Стремежите на Софроний Врачански и Паисий Хилендарски да стимулират изграждането на църковна и национална идентичност не дават веднага успешни и видими резултати. Българското Възраждане се явява един бавен, постепенно добил форма, идентичност и цел процес, който едва в последната си фаза, от 1800 до Освобождението притежава онази собствена, специфична интензивност, която го характеризира като прогресивното време в историята ни.

Българският протестантизъм

Около 1800 г. и в първите две десетилетия на 19 век се заражда и българският протестантизъм. Интересното и особеното в него като явление е началото му – положено е като резултат от усилието на прогресивни православни българи за реформи в църквата и обществото. Тоест, не става дума за процес, внесен директно отвън или насилствено. Това реформаторско усилие и начален православен реформаторски момент се изразяват в търсене на начини за изчистване на църквата от суеверие, от закостенялостта и ритуалността, в стремежите за служение на разбираем, модерен, говорим роден език, както и в желанието за един активен християнски живот, чиято етика и морал да служат прогресивно на обществото.

Паралелно на тези процеси и след началната им фаза, на територията на българските земи в Османската империя започва активна чуждестранна мисионерска работа. По-късно се развива обща – българска и чуждестранна- мисионерска дейност, докато накрая българският протестантизъм се еманципира и започва да строи традиции върху положения собствен стабилен богословски и етичен фундамент.

Българските протестанти имат своето историческо място и значителен принос в борбите за национално освобождение, в борбите за освобождението на Македония, за развитието и обособяването на прогресивната култура и обществено- политическо развитие у нас, както и в развитието на икономиката ни. Протестантите взимат дейно участие в организирането на младата българска държава. Много наши министри, държавни служители, общественици и учители са възпитани в прочутия Роберт колеж в Цариград – евангелското учебно заведение със забележителна репутация.

Първият превод на Библията на модерен български език

Първият български вестник “Зорница” е именно протестантски. Приносът на протестантите в България по време на Възраждането ни е свързан, разбира се, преди всичко с пълния превод на Библията (1871) на модерен български език. Както и с разпространението на християнска и духовна книжнина, цялостната книжовно-просветителска работа, изграждането на училища от модерен западен тип, които изместват окончателно килийните, изграждането на култура и архитектура, които доближават или по-скоро връщат родината ни до западната, към която е принадлежала исторически до Османското робство.

Наред с ролята им на цивилизационни, прозападни фактори, мисионерите и българските протестанти съдействат силно за запазването и укрепването на българското народностно съзнание. По време на погромите при Априлското въстание през 1876 г. именно протестантските мисионери и българските протестанти ще предизвикат с петициите и делегациите си в Западна Европа и САЩ обръщане на погледа към България. Изнасянето и разгласяването фактите за кланетата и за самото въстание води до основно преразглеждане на европейското отношение към страната; в следствие на това само година и половина по-късно западните сили подкрепят окончателно политически каузата на българите за национално освобождение и независимост, макар да се съобразяват с руските и турски интереси при договорите от 1878 в Сан Стефано и Берлин .

Социалната дейност е областта, в която отново протестантите правят първите крачки у нас– първите детски градини и сиропиталища с училища за деца и юноши до 16 години, гимназиите по западен модел са протестантски. Болници и домове за бедни се изграждат и ръководят от протестанти. Икономическото и банковото дело се развиват под благотворното влияние на западния и българския протестантизъм, като финансистите и предприемачите ни следват преобладаващо в протестантски страни – в швейцарски, немски и английски учебни заведения.

Хенри Ливс, Бенджамин Баркер, д-р Елаяс Ригс, д-р С. Хамлин, Чарлз Морз, д-р Алберт Лонг са сред най-известните имена на западни протестанти, които в мисията си на Балканите остават завинаги свързани с българската историята. С д-р Ригс и д-р Лонг над превода на Библията работят Петко Р. Славейков и Христодул К. Сечанов.

“Най-грамотната книга, що имаме в езика си”

Преки примери откриваме в интензивните връзки с протестантите на много български народни будители и общественици, между които Иван Вазов и Петко Каравелов. Пенчо Славейков пише: “Преводът на Библията туря край на езиковата безредица и на боричкането на разни наречия за първенство.“ Ст. Михайловски е не по-малко директен: “Българският превод на Библията – протестантското издание – е най-грамотната книга, що имаме в езика си.“ А проф. Ив. Шишманов, големият български културолог и литературен историк, признавайки изключителните заслуги на протестантските мисионери в културно-просветно отношение, отбелязва неведнъж трудолюбието и скромността им. И публично отправя призива си до младия мисионер д-р Ригс: “Най-сетне няма ли сам г-н Ригс да се насърчи и опише нам (на широката общественост, бел. ред.) своята толкова плодовита и многостранна дейност? Пред вратата на вечността скромността – тази толкова висока и рядка добродетел за всеки един млад обществен деец – се превръща в порок.”

Борбите за независима национална църква

Като един от най-важните процеси в историята на българското Възраждане се развива борбата на българското общество за създаване на независима национална църква. Множество исторически изследвания разглеждат различни аспекти на този ключов момент в изграждането на съвременната българска нация. Но един слабо известен и недостатъчно изследван епизод от събитията, свързани с борбата за суверенна българска църква, е дейността и помощта на протестантските мисионери. А тя не е малка.

Трети април 1860 г. остава в българското национално съзнание като Българският Великден. На този ден, при тържествената Великденска служба на българската общност в Цариград, Иларион Макариополски провъзгласява независимостта на българската православна църква от Цариградската фанариотска патриаршия. Тази решителна стъпка на българските духовни водачи предизвиква яростна реакция от страна на Цариградската патриаршия. Тя се обръща към Високата порта с искане Иларион Макариополски и всички, свързани с акцията от 3-ти април, да бъдат заточени. Протестантските мисионери на Балканите с внимание и съчувствие следят усилията на българския народ за църковна независимост. През месец ноември 1860 д-р Елаяс Ригс неколкократно настоява пред американския пълномощен министър в Цариград, Джеймс Уилямс, да се застъпи пред Високата порта в защита на българската кауза. Посланик Уилямс поема ангажимент, заедно със своя британски колега Хенри Бауър да предприемат общи действия в защита на Макариополски и българските православни водачи. Практически на този етап протестантите се явяват единственият външен фактор, симпатизиращ на българската кауза.

Преговори с Евангелския съюз

Към Евангелския съюз в Цариград е отправена молба за преговори с крайна цел присъединяването на Българската православна църква като самостоятелна част към Евангелския църковен съюз. Тодор Ст. Бурмов, Никола П. Тъпчилещов и д-р Захари Струмски са излъчени като представители на българското църковно-православно движение. От страна на мисионерите е излъчен комитет за преговорите в състав д-р Мюлинген, п-р Сахаджян и д-р Е. Ригс. Двете страни изпитват истински симпатии помежду си. В отхвърлянето на фанариотското господство мисионерите припознават реформаторски дух, а българите искрено ценят независимата и безкористна позиция на мисионерите. В резултат на преговорите е изготвен меморандум, подписан от епископите и свещениците, както и от видни членове на българската православна църква, изпратен от Евангелския съюз до посланиците на протестантските държави в Цариград: Великобритания, САЩ, Холандия, Швеция, Дания и Норвегия.

В неговите десет точки се описва историята на борбата за самостоятелна българска църква, обхвата и справедливостта на исканията за такава, като се призовава за неотложни общи действия в защита на една евентуална, новосъздадена българска независима църква, подслонена в Съюза на Евангелските църкви. За пореден път, както сочи развитието на историята на Балканите, съчувствието на протестантските мисионери се разминава с политическите стратегии на правителствата на изброените западни протестантски страни.

Въпреки изказаните симпатии към българската църковна кауза, конкретни политически действия от страна на западните протестантски държави пред Високата порта през есента и зимата 1860 не са предприети. Очевидно принципите на дипломатичност и невмешателство във вътрешнополитическите проблеми на една суверенна държава, не позволяват на тези страни да съучастват на стремежите за национална и църковна независимост в рамките на Османската империя чрез политически натиск.

Протестантските мисионери изпращат петицията си и до централния Евангелски съюз в Лондон, чието ръководство незабавно я публикува, а председателят му Колинг Ърдли изготвя изложение до британския външен министър Джон Ръсел. За съжаление и тези усилия на мисионерите остават без политически последствия. Междувременно натискът върху българските водачи на движението достига връхната си точка.

На 24.02.1861 Цариградският патриарх Йоаким II свиква църковен събор, на който се отнема епископския сан на българските владици Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. С този акт е отправено и искане дo султана за тяхното изпращане в заточение. И този път на страната на българските православни владици са само протестантските мисионери. На застъпничеството им за живота на Макариополски, Авксентий и Паисий откликват този път британският, пруският и датският посланици и заточението на тримата православни владици временно е избегнато.

Как не ставаме част от протестантското вероизповедание

Българските православни дейци са готови да сключат договор с Евангелския алианс, който да ги обяви за част от протестантския милиет, като в този договор виждат един формален акт, обезпечаващ независимостта на Българската църква. Може би един феномен в протестантството като Англиканската евангелска църква, която запазва обрядност и е държавна, помага да се постигне обща визия. Други примери са били налице с институционализираните като държавни скандинавски лутерански църкви, при които известна обрядност също е налична. Протестантските мисионери на Балканите идват обаче преобладаващо от свободните евангелски, методистки и конгрегационни (конгрешански/презвитериански) църкви. И държат при преговорите на основната формулировка в договора за съюза с православните църковни представители. В нея изрично се казва, че “Светото Писание на Стария и Новия завет е единственото правило на вяра и дела”.

С този параграф от договора де факто се изключват като средство за спасение ритуалите, допълнителните писания и предания, житията на светците и молитвеното застъпничество и посредничество на светци и Богородица. Българските православни водачи не се решават на такова окончателно изповядване единствено на авторитета на Светото Писание и съюзът не се сключва. Препятствие се превръща всъщност онова, което представлява фундаментът на протестантството, на културата и манталитета на протестантските страни – признаването и позоваването единствено на Библията като валиден авторитет – и от тук произлезлите протестантска лична и социална етика и морал, двигателите на прогресивното обществено-политическо и икономическо развитие на Запад.

Борбата за независима българска православна църква продължава още десетилетие – до издаването на официален ферман за признаването й от Високата порта. Протестантските мисионери всъщност са били на прага на изключителен успех на своята дейност сред българите – формално целият български народ би станал част от протестантското вероизповедание, вероятно със своя църква, от типа на посочените вече англиканска евангелска или държавно-лутеранските евангелски скандинавски. А може би добра възможност, добро решение би представлявал просто един общ съюз от автономни църкви.

Очевидно е обаче, че само един номинален резултат, без еднозначното и единствено позоваване на авторитета на Светото Писание, не отговарял на ценностите на протестантските мисионери. Двете страни продължават да се отнасят с уважение една към друга, но православните представители също не са били готови да се решат на окончателната реформа – т.е. постигане не само на църковна независимост, а на истинска реформация в богословски и църковно-институционален аспект.

Евангелските църковни дейци виждат преди всичко изключителен смисъл в основните учения на протестантската реформаторска кауза за християнската вяра и живот, и не са готови да пренебрегнат посланието, на което били служители. От тук нататък обаче те не спират с подкрепата си, а усърдно продължават да подпомагат усилието на православните българи за независима църква, паралелно на мисионерската си грижата за отделните, обособили се вече и разрастващи се български протестантски общности и църкви.

И до днес остава открит историческият въпрос – както пред протестантите в родината ни, така и пред прогресивните православни християни – с какво съдбата на българския народ, неговото национално, културно, икономическо и политическо развитие биха били различни през последните 145 години, ако през онези драматични събития православните църковни водачи бяха взели друго решение. Може би едно разумно решение днес за максимално сближаване и сътрудничество, за търсене в междуцърковен диалог на библейско-богословско общото и преодоляването на исторически възникналите разлики ще даде отговор за следващите 145 години. За църквите и обществото, за духовните, икономическите и политически процеси у нас. За българската Реформация.

ПО ТЕМАТА:
95-те Тезиса на д-р Мартин Лутер

“Реформатори” без 95-те тезиси

Реформация или трансформация?

Latest from Реформация

Go to Top

Powered by themekiller.com anime4online.com animextoon.com apk4phone.com tengag.com moviekillers.com