ЙОВ – ГЛАВА ВТОРА

БОЖИИТЕ СТРАДАЛЦИ

„Тогава Сатана излезе от присъствието на Господа
и порази Йов с люти язви –
от стъпалата на нозете му до темето му.
А той взе парче от счупен глинен съд,
за да се чеше с него,
и седеше в пепелта.

Тогава жена му каза:
„Още ли държиш на своята непорочност?
А той ѝ отвърна:
„Ти говориш като безумна жена.
Какво! Доброто ли ще приемаме от Бога,
а злото да не приемаме?“

Във всичко това Йов не съгреши с устните си.“
(Йов 2:7–10)

ПОХУЛИ БОГА И УМРИ…

Случвало ми се е,
за някой „преминал“ страдалец,
да прошепна:
„Отърва се от болката.
Освободи се.“

Не съм бил прав!

Всеки миг живот е безценен.
Всеки дъх – незаменим.
Всяка мисъл – светкавица.
Всеки взор –  палитра светлина.
И дори в болката
искрата живот остава
прекрасна…

Животът – в плътта,
тази оживена от Бога материя,
вдъхната с човешкия дух –
е чудо, което трябва да се пази,
да се защитава
и да се отвоюва
от смъртта.

От първия миг на зачеването
до последния дъх на стареца
животът е без заместител!

Обезценен ли е,
ще бъде абортиран.
Прекъснат.
Захвърлен.
Отровен.
Разстрелян.
Разпънат.

И плътта, ако не е Христова
ще се превърне в пръст,
в кал,
в тиня
– студена
и във бездиханна
смрад.

В този мрачен миг
Йов – страдалецът
е бил призован
да избере
да похули…
и да умре.

Но праведният,
седящ в пепелта,
с разкъсано от болка
тяло и душа,
оголена до край,
с почит към живота
отговаря:

„Какво!
Само доброто ли
ще приемем от Бога,
а злото да не?“

Не е примирение това!
Вяра е,
останала жива
дори когато хижата
ѝ се руши.