Видение за Рождество

Видение за Рождество

24.12.2016 0 By Evangelsko.info

vision

Д-р теол. Доний К. Донев

На онези български протестанти,
жертвали живота си за вярата
в гоненията, а и след тях –
посвещавам.

Това не е статия за детските години на Христос или изследване за неописани от Библията апокрифни случки и метанаративи. Нито апологетика за светостта на девата майка. А слово за това, как да устоим, докато видението стане реалност.

Ако Исус се бе родил на Рождество през 2000 г., днес в човешкия си живот Той щеше да бъде на 10-годишен. Или пък 6-годишен, според някои други календари. Във всеки случай нямаше да е вече бебе, а дете, което „напредва в мъдрост, в ръст и в благоволение пред Бога и човеците“ (според Лука 2:52).

Евангелският разказ се различава от апокрифите в това, че не дава детайли за Неговите детски и юношески години, с изключение на едно от вероятно ежегодните посещения в ерусалимския храм. Затова пък тя пресъздава в детайли историята на една жена, която чака видението от Бога да стане реалност. Защото „майка Му пазеше всички тези неща в сърцето си“ (според Лука 2:51).

Да чакаш 10 години едно видение да се случи. И то не какво да е пророчество, а онова, което един цял народ нарича „пророчеството“. Думи, в които се пази цялата надежда на една тежка национална история, есхатологичното упование за възстановяването на царството и вярата за възобновяването на цялото творение – пророчеството за Месията.

Кой би предположил, че едно толкова велико видение, дадено от Бога, ще бъде толкова неразбрано от хората? И не само неразбрано, а принизено дори под нормата на една човешка реалност. Дотолкова, че жената, която е избрала да се покори на небесния призив, трябва да живее със срама и присмеха на околните. Без да може да сподели с никого, дори с най-близките си, онова, което ангелът й е изявил. Как можеш да пазиш в сърцето си едно толкова огромно видение, очаквайки в тихо упование цели 10 години? А после да живееш с него и още 20 г., вероятно вече като вдовица, без съпруг, и да продължаваш да вярваш. Не само защото вярата ти е велика или си свръхчовек, а понеже видението, което си приел, е единствената надежда, която ти е останала. За да можеш след дългите години, минали в очакване, един ден на някаква сватба, при някакви хора в галилейската Кана, с най-пълната увереност във видението да кажеш: „Каквото ви рече – сторете …“

И да Го чуеш да казва: „Кои са майка ми и кои са братята ми?“ – но не за да те принизи до хорската реалност, а за да разбереш, че онова видение, истинското, което може да дойде единствено и само от небето, не е само за теб лично, а има за цел да доведе цели нации и народи до Бога. Който ги приобщава към едно вечно царство, което няма и не може да има прецедент на Земята и затова се нарича Небесно.

А после да Го видиш провесено на кръста. Прободено, пречупено и принизено до смърт. Видението. Твоето видение. Онова, за което апостолът ще каже на галатяните: „Кой ви омая – вас, преди чиито очи Исус Христос е бил ясно обрисуван като разпнат?“ (Гал. 3:1) Да виждаш раните Му – прорязани от бичове, ръцете Му – прободени от гвоздеи, ребрата – пронизани от копие. И между гневните команди на римските гардове и кълнящите крясъци на освирепялата тълпа да чуеш сетните Му думи: „Ето Сина Ти“. И да приемеш края на видението. Мъртво и погребано.

Дали Мария е знаела, че всичко това ще се случи? Ние никога не знаем дали видението е истинско и дали ще стане реалност до момента, в който то възкръсне отново. Единственото, което знаем със сигурност, е, че Онзи, Който дава видението, е истински. И реален. И верен. И има силата, с която може да направи от едно мъртво и погребано видение възкресение за живот вечен.

Преди хората да приемат видението, което идва от Бога, те имат нужда да видят други като тях, които са приели и удържали видението в ревност и с вяра докрай. Тогава и само тогава твоето видение, онова, което Бог е дал в утробата ти и е станало част от живота, който си му посветил, може да започне да променя световете завинаги.

Това е видение свише. То няма нужда от твоята сила и знание. Няма нужда от твоята помощ. То търси твоята вяра и вярност. Твоето търпение и твоето упование в Онзи, Който го е дал вътре в теб. В сърцето ти.

В рождествена вечер 10 години след началото на новото столетие, 20 след падането на Берлинската стена, 90 след идването на първите петдесятни и почти 200 от идването на първите протестантски мисионери в България евангелското движение има нужда от тази дума: „Каквото ви рече, сторете“.

Защото Българската евангелска църква не се различава от Мария. Фундаментално индиферентна към вечния триумвират на ортодоксалната симбиоза между официална религия и политическата власт; гонена заради вярата си и нарочно определяна за секта, за да не пречи на политическите игри на църквата в държавата и на държавата в църквата; като че ли сторила грях, като е повярвала на посланието на ангелите и е приела мястото си, дадено й от Бога – да носи бремето на видението. Но и пазеща видението. И чакаща времето, в което ще заеме изконното си място в историята на България с думите: „Каквото ви каже, сторете“. И това време съвсем не е далече. С всяко Рождество то става по-близо и по-близо.