Тихата песен на добрите бащи

Наскоро се върнах към старата любима “Коледна песен” на Чарлс Дикенс. Главният герой в нея е ужасният, студен скъперник Ебънийзър Скрудж. На пръв поглед новелата разказва за мистичните срещи на стария самотник – грубиян с привидения от друг свят, които му дават достатъчно убедителен урок, така че той да се промени коренно. 

Но човек трябва да се вгледа в новелата на Дикенс. Тя много прилича на снежно коледно преспапие, което първоначално те грабва с магията на вихъра от снежинки в стъклено кълбо. Но ако отделиш малко повече време да се вгледаш в скритите детайли и историите на второстепенните герои, започваш да разбираш тайните на света и механизмите, движещи космическия часовник. 

В “Коледна песен” Боб Крачит е чиновникът, който ден след ден работеше за Скрудж за нищожни пари в мрачната му студена кантора. Горкият човек трепереше от студ и работеше, омотан в дългия си шал, защото дори навръх Коледа, “Скрудж му разрешаваше да запали толкова малък огън, че той по-скоро изглеждаше като един-единствен въглен.”  Човек би си помислил, че бедният Боб беше нещастен. 

Но господин Крачит затваряше кантората в края на студените декемврийски дни и бързо се прибираше у дома.  Той се пързаляше многократно по наклонената улица, просто така, защото идеше Бъдни вечер, а и вкъщи го чакаха, за да играят на сляпа баба.  

В семейство Крачит имаше три пораснали и три малки деца – последното – Мъничкият Тим беше съвсем дребничко болно детенце с малка патерица и железни скоби на крачетата. В навечерието на Бъдни вечер нисичкият господин Крачит се прибираше от църковната служба с бодра крачка, носейки Мъничкия Тим на рамо. Къщата им беше малка, тесничка и дори не разполагаха с достатъчен брой чаши. Но броят чаши не беше важен за бащата Боб, той “броеше” децата си и като не видя най- голямата си дъщеря Марта, радостното му лице се помрачи. Докато Марта не излезе от стаичката, в която на шега се беше скрила. 

“— И как се държа Малкият Тим? — запита мисис Крачит, след като се подигра добродушно на Боб за лековерието му, а той напрегръща дъщеря си колкото му сърце искаше.  

— Добър като ангелче — заяви Боб, — дори и още по-добър. Той някак си много размишлява, като седи самичък толкова дълго и му хрумват какви ли не странни неща. На идване тук изрази надеждата, че хората са го забелязали в черквата, защото е сакат, и че може да им е било приятно да си спомнят на Коледа кой е извършил чудото, сакати просяци да вървят и слепци да проглеждат.  

Гласът на Боб трепереше, когато той им разказваше това, и затрепера още повече, когато каза, че Мъничкият Тим е започнал да става силен и як.”

След празничната вечеря “Боб отправи благопожелание:  

— Весела Коледа на всички ни, мили мои, Бог да ни благослови!  

Цялото семейство откликна със същите думи.  

— Бог да ни благослови всички! — каза Мъничкият Тим накрая.  

Той седеше много близо до баща си, на малкото си столче. Боб държеше изсъхналата му ръчичка в своята, сякаш в обичта си към детето искаше да го държи до себе си и се страхуваше, че могат да му го отнемат.”

В срещата на Скрудж с призрака на бъдещите Коледи виждаме семейство Крачит без Мъничкия Тим. Къщата е тъжна, а Боб, който преди бодро вървеше с Тим на рамене, сега бавно влачеше крака. А “двете малки Крачитчета се покатериха по коленете му, като всяко от тях притисна бузичката си в лицето му, сякаш искаше да каже: „Не се тревожи, тате. Не жали!“  

Историята в “Коледна песен” всъщност е за бащи и деца. В тази призрачна приказка скъперникът Скрудж непрекъснато се среща с деца – весели или тъжни, опърпани и оцапани, децата, които можеше да има, ако не се беше разделил с любимата си, детето на сестра си, детето, което някога е бил самият той – децата, които усърдно пренебрегваше цял живот. След посещението на Призрака от бъдещите Коледи и видението на собственото си погребение, Скрудж се събуди и разбра, че все още има време да се промени. И първата му среща беше с едно дете. Но този път Скрудж беше весел, радостен и мил. Животът му най- накрая попиваше и излъчваше радост. Скъперникът Скрудж стана наистина щедър. “… а на Мъничкия Тим, който не умря, той беше като втори баща.”

Историята в “Коледна песен” е за бащи и деца. 

Всъщност повечето истории са за бащи и деца, просто трябва да се взреш внимателно, защото абсурдът е в това, че добрите татковци там ги няма.

Античната литература, митовете и легендите, класическите приказки, литературната класика и библейските истории разказват за подвизите на различни герои и героини, които са изправени пред ужасни житейски предизвикателства. И сякаш всички тези рицари, воини, принцеси, приключенци, принцове и всякакви други герои имат обща стартова позиция – злочест живот, в който липсва единия или и двамата родители или пък ги има, но се справят ужасно калпаво в ролята си на родители.  Почти всички литературни истории са като предупредителен знак колко лош е животът без добър баща. 

Но бащата не е стандартен супер герой. 

Бащинството не работи с пиар кампания. Не се вмества в еднократен грандиозен подвиг. То е тихо, но устойчиво постоянство. То е раменете, от които виждаме надалеч, то е домът, в който се прибираме за утеха, спокойствие и мир. Бащинството е съветът, който получаваме навреме и навиците, които татко е изграждал у нас търпеливо, неизменно и неусетно така че да станат наша втора природа. Бащинството е отрицание на собственото его и величие в полза на някой друг. Затова бащинството не е много очевидно или дори забележимо. Но отсъствието му крещи като кресчендо. 

Защото където няма добри бащи, светът е счупен до неузнаваемост и почти до безнадеждност. 

На фона на цялата световна класическа и религиозна литература, в която добрият баща липсва, се сблъскваме с истинската история за Христос. Човекът, Който промени света из основи, Който събра всички възможни подвизи в живота Си, Който раздели летоброенето на две, Който зачена Царство на любов и мир сред всички човеци, се роди без биологичен баща. Защото нямаше друг начин. И все пак, това беше Човекът с двама бащи. 

Божественото Човешко Дете, Спасителят, Който се превърна в обект на обожание и страхопочитание сред огромна част от човеците, имаше зад Себе Си двама добри бащи. 

Новият завет може да казва малко думи за човешкия Му баща, но всички те доказват, че Йосиф беше грижовен, отговорен и стабилен човек. На него можеше да разчита цялото му семейство. Бог Отец му повери Едничкия Си Син. 

Бащинството е произходът зад всеки човек, фонът на който индивидът изпъква, присъствието, което го крепи. За устойчивостта на бащинството говорят стотици библейски стихове, които описват родовата линия от бащи на всеки човек. 

Бащата е солидната основа, чиято видимост сякаш се смалява, за да растат децата му. 

Бащите са невъзпетите герои на всички времена. 

Ние, християните казваме, че вярваме  в един Бог Отец. Че Той, Бащата е Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

Земните бащи имат много подобна роля, но в човешки измерения – те държат в прегръдката си своите любими, те създават свят за децата си и семействата си, те се грижат – за видимото и невидимото. 

Струва ми се, че празникът днес е на Бащата – вседържител и творец и на всички човеци добри бащи, които приличат на Него. Те са героите, които не работят за слава, но все пак ще я получат – и то за цяла вечност. 

(Цитатите са взети от българското издание на “Коледна песен”, 1984 година. Преводач: Нели Доспевска)