Семейни проблеми и травми – гордост

Исус ни казва да очакваме трудности и страдания. По подобен начин и апостол Петър казва на църквите, към които пише: „Възлюбени, не се чудете на огнената изпитня, която дохожда върху вас, за да ви опита, като че ви се случва нещо чудно” (1 Петър 4:12). Усещането за Божието присъствие и цел зад болката, обаче, не водят до някакъв стоически фатализъм или будистко спокойствие пред лицето на злото и наранеността. Кръстът ясно показва, че злото е реално и призовава Божия съд. Кръстът също така показва, че никой от нас не може да очаква да бъде избавен от това, което ни е било сторено, или понякога дори още по-лошо – което ние сме направили на другите.   

Да разберем как да приложим кръстната природа на нашето благовестие към нашия често объркващ семеен живот обаче може да е трудно, особено когато терзанието варира от дребни трудности до истинска травма. Откъде да знаем как да вървим към бъдещето, което Бог има за нас в благовестието, когато това, което трябва да бъде най-сигурният елемент от нашата идентичност – нашите семейства – се пропукват или дори направо се разпадат? Понякога това може да означава да вървим през обичайните семейни трудности, а понякога да гледаме назад или напред към някаква истинска травма, пред която се изправяме. Докато Исус вървеше към кръста, имаше много хора, които знаеха нещо за това, което Той прави и искаха да го убият. Имаше обаче и други, които просто не разбираха още, не успяваха да разберат Кой е Той и какво всъщност казва. Нито едните, нито другите промениха пътя на Исус към кръста, нито пък Той бъркаше едните с другите.

Понеже често работя със семейства, формирани чрез осиновяване аз редовно чувам порасналите, осиновени деца да говорят за трудностите, с които са се сблъсквали по отношение на своята идентичност. Един от тях, който беше християнин, ми каза: „Просто не можеш да си представиш какво означава да седиш на една маса с човек, който ти е непонятен, да мислиш за себе си:, „Аз не съм като теб! Как всъщност се оказах в това семейство?” Отговорих, че до някаква степен преживяването се дължеше на осиновяването, но и на много повече по-универсални неща. „Всъщност аз зная какво е това,” каза той. „Нарича се благодарност”.

Колкото и да идеализираме семейството, този идеализъм започва да избледнява, когато се изправим пред съвсем реалните трудности, които  възникват между членове на семейството с различни характери и перспективи. Трябва да се научим в кои разговори да участваме и кои да избягваме. Друга част е по-сериозна: например, членове на семейството, които са враждебни към вярата ви. Или пък вие сте мислели за себе си като за човек, изпразнил вече гнездото си, само за да се окажете отново със син или дъщеря в старата спалня, може би водещи със себе си съпруга, партньор или деца. Това е достатъчно трудно дори когато става дума за член на семействот,о когото познавате през целия си живот и който знае, както се казва „къде са заровени труповете”. Когато добавите и други хора, често носещи свои собствени твърде объркани динамики, неизказани вражди и примирия и объркани стари истории, нещата стават много по-сложни. Как тогава да носим кръста си, когато трудностите дойдат неизбежно?

Първо, благовестието ни призовава към мир. Да, Исус ни казва, че Той носи меч и разделения и че понякога това разделя семейства (Мт. 10:34-37). Но има разлика между разделения заради благовестието и светски разделения (1 Кор. 1:10-17). Духът носи мир (Гал. 5:22) и Божиите синове са призовани да бъдат миротворци (Матей 5:9), така че ние трябва „търсим мир с всички” (Евреи 12:14). Често разделенията, които се случват в големите семейства, са свързани с противоречиви духовни светогледи, но понякога разделенията не са свързани с невярващи членове на семействата, преследващи християните, а понеже християните са решили да вървят напред и, по време на семейните събирания, да очистят зърното от плявата веднага, точно сега, вместо, както Исус ни казва, да почакат до деня на съда (Матей 13:29-30). Да, благата вест изважда греха на яве, но не за да осъжда (Йоан 3:17). Благовестието стратегически изважда греха на яве, за да може да посочи към Христос. Да отчуждаваме невярващите семейни членове, понеже те мислят или чувстват като невярващи, не е пътят на кръста.

Някои християни смятат, че тяхната нападателност всъщност е знак за святост. Те напуснат рождествената трапеза, казвайки: „Вижте, ако не ви се противят, вие не сте наистина с Христос!” Разбира се, понякога разделението е необходимо. Но помислете за качествата, които Исус изисква от църковните водачи – те не трябва да са „крамолници” и трябва да имат „добро име” (1 Тим. 3:3,7). Това се намира в същия списък, който включва и да не бъдат еретици или пияници. Вашето присъствие трябва, доколкото е възможно, да носи мир и спокойствие. Благовестието, в което вярвате, не трябва да носи безредие.

Освен това Писанието ни призовава към почит. Ние трябва да се боим от Бога, да се покоряваме на царя и да почитаме (забележете това) всички (1 Петър 2:17). Ако братовчедката ни Хети Джо пие текила в колата си, паркирана пред къщата, в която се провежда семейна сбирка, за да се подготви за дозата кокаин, тя продължава да носи отпечатъка на Бога, Когото вие почитате. Не можете да вършите Божията воля като се противите на Божията воля. Т.е. не можете да евангелизирате, например, вашите невярващи баща и майка,  без да ги почитате. Бог ни е казал да отдаваме почит на когото трябва да бъде показвана такава. Това означава да показваме, навсякъде където това е възможно, уважение и благодарност.

Това изисква и смирение. Част от причината за много от проблемите ни с наши роднини е, че ние виждаме разликите, които имаме относно Исус като еднакви с разликите, които имаме относно политиката в Близкия изток, възможностите на нашия любим отбор да стигне тази година до финалите или кой заслужава най-голяма благодарност за семейния обяд. Като християни ние не можем да сме тези, които, подобно на професионалните поляризатори в културата около нас, желаят винаги да имат последната дума. Исус нито веднъж не се опитваше да докаже, че е прав. И Той беше обвиняван за всички от това, че е пияница до обладан от демон. Той отхвърли изкушението на сатана да покаже явно, че е прав – като се хвърли от върха на храма и бъде театрално спасен от Бога – като вместо това очакваше Бог да Го прослави от празния гроб.

В отношенията си с нашите роднини ние често клоним към сатанизъм – особено с тези, които са номинални християни или невярващи – понеже се гордеем, че познаваме истината на благовестието. Поради тази причина ние се чувстваме големи, когато чичо Рони надуто заявява, че „много пътища водят към Бога”. Чичо Рони греши, но ние не трябва да искаме да му докажем, че сме прави повече от това да го видим възкресен. Оказваме се на това място когато забравим как сме дошли при Христос. Това не е станало поради нашата брилянтност, сякаш сме били приети в университет от Брашняната лига или поради упражняване на нашата воля, подобно на печаливша стратегия за игра на шах, която сме научили. „Какво имаш, което да не си получил” пита апостол Павел (1 Кор. 4:7). Сатана иска да ви унищожи чрез този първичен грях, гордостта (1 Петър 5:7-9; 1 Тим. 3:6). За него е без значение дали гордостта идва от факта, че вие се оглеждате на семейната трапеза и осъзнавате колко повече пари изкарвате от своя втори братовчед или понеже се оглеждате и казвате: „Благодаря ти, Господи, че не съм като тоя бирник”. Крайният резултат е същият (Пр. 29:23). Освен ако не принадлежите към някое особено свято семейство вие ще виждате разпадащи се бракове, родителски кризи и стотици други следствия от проклятието (и вие самият ще изпитвате лично доста от тях). Ако отговорът ви е да се надувате докато се сравнявате с останалите на вашето семейно събиране присъства един сатанист, и това сте самият вие.

Това на свой ред призовава към зрялост. Ако следваме пътя на кръста ние ще следваме пътя, по който пое Исус: от изкушение, към страдание, към разпятие и в крайна сметка към слава. Често ние мислим за тези изпитания като за големи неща, но те рядко са такива. Бог може да ви доведе до зрялост в Христос като се борите с лъвове пред императора или като държите плакат, на който е написано Йоан 3:16 на площада Бейджинг. Един от въпросите, които трябва да си зададем е дали трудностите, които срещаме са следствие от нашата незрялост и понякога отговорът е положителен. Във всеки случай обаче трябва да виждаме проблемите около нас като нещо повече от неща, които биха изчезнали стига само да бяхме част от различно семейство. Те винаги ще присъстват. Помнете също, че кръстът сочи към деня на съда, когато ще даваме отчет за всяка празна (това означава привидно малка, незначителна или незапомняща се) мисъл, дума или действие. Ще видим как Духът ни е водил да носим кръста си на всяка възможна арена, в която е било възможно да живеем благовестието, включително на масата на някоя възрастна леля.

Тук аз използвам думата трудности, за да говоря за тези ежедневни сблъсъци, които изискват търпение и мъдрост, но които обикновено не заплашват самото семейство, а под „травма” имам предвид опитностите на нараняване и болка, които застрашават нечие усещане за съществуване и общност. Понякога линията между двете неща е донякъде размита, особено когато става дума за отношения между родители и своенравни деца. Не обичам особено израза „блудни деца” понеже той предполага, че децата са тези, които са заминали в далечна страна докато родителите са останали у дома. Не това обаче е идеята на Исус. Всички ние сме блудни – просто се намираме на различни места в нашата изкупителна история. Често би било също толкова удачно да говорим за „блудни родители,” „блудни братя или сестри” и „блудни църкви”. Разбира се, съществува също така широк спектър в това, което можем да наречем „блуждаещи деца” вариращ от семейства, които са непокътнати и се обичат един друг до ситуации, в които децата показват презрение и омраза към родителите си и дори са въвлечени в опасно и социално разрушително поведение. Но има една особена агония, която се появява когато един родител или духовен родител вижда как едно дете се скита далеч от пътя, на който той или тя е бил учен и върви към себеунищожение. Ако, както пише апостол Йоан, „По-голяма радост няма за мене от това, да слушам, че моите чада ходят в истината” (3 Йоан 4) обратният образ със сигурност също е верен.

Понякога тази болка е усилена от едно неадекватно усещане за грях и благодат, не от страна на „блудния,” а на тези, които очакват те да се завърнат. Някои родители могат да чувстват някакъв вид предателство, сякаш неверието на детето е само по себе си действие на омраза насочено към родителя понеже детето дължи на семейството собственото си обръщение и ученичество. Един родител може да бъде удивен, че детето се бунтува – „Как е възможно да направи това след като е било отгледано по този начин?” или „Колко е неблагодарна след всичко, което сме направили за нея!” Ако откриете, че мислите по този начин осъзнайте какво се случва. Вие пропускате какво Бог ни е открил чрез кръста. Реалността не е само, че вие имате работа с един „блуден син,” а че Бог има работа с един „блуден космос”.

Превод: Радостин Марчев