РАДОСТ В СЛУГУВАНЕТО

П-р Николай Стефанов

Миналият път започнахме да разглеждаме глава по глава посланието на ап. Павел към Филипяните. Основната тема на цялото послание е „радостта” и по-точно „радостта в Господа”. Фокусът на първата глава е „Радост в страданието”. Този вид радост не може:
• да се купи от някъде,
• да се научи в Библейски колеж или в неделното училище,
• да се получи чрез полагане на ръце.

Само човек, който е познал отблизо и истински Христос и е разбрал смисъла на живота си, може да се радва, докато преминава през някакво страдание. Както казах и миналия път, Павел пише това писмо от затвора в Рим, но той се радваше в своите страдания от това, че Божието царство продължаваше да расте чрез проповядването на благата вест, независимо от това, че той беше затворен и страдаше. Той също се радваше, че филипяните, които бяха негови партньори в служението не го бяха изоставили, след влизането му в затвора, но продължиха своята подкрепа за него.

Радостта, за която говори Павел във втората глава е: Радостта в слугуването.

През последните години стана много модерно хора, които са в някакво служение да се наричат служители. В това няма нищо лошо, защото те наистина са такива, но сякаш някои „служители” имат напълно погрешно разбиране на тази дума и от там напълно погрешно очакване за по-специално отношение към тях от останалите, които не са от тази категория.

Когато в Новия завет се говори за служител, думите, които са употребени в оригиналния език означават дякон, слуга или обществен слуга (такъв, който служи в храма или за целите на Евангелието). Никъде не се има предвид, че служителят е човек с по-специален статут или привилегии. Да служиш е равносилно на това да слугуваш на другите без да очакваш благодарност или признание от някой за това.

В краткия си житейски опит съм открил, че е по-лесно да си радостен, когато:
• хората ти показват специално внимание или почит,
• получаваш признателност и благодарност за нещата, които си направил за другите,
• Бог те благославя, заради нещата, които правиш за Него.

И в това няма нищо лошо! Ние трябва да уважаваме и да показваме почит към Божиите служители и дори Библията ни учи да показваме двойна почит към хора, които проповядват и поучават Евангелието.

Но въпросът, който желая да засегна тази сутрин е: Какъв е мотивът на сърцето ни, когато служим на другите? Да изявим себе си ли? Да впечатлим някой ли? Парите, които ще получим за това, което правим ли?

Бихме ли правили това, което правим за Господа със същото посвещение, радост и ревност, дори ако никой не ни забележи, никой не ни благодари, никой не оцени и не възнагради трудът ни по някакъв начин?

Текст: Филипяни 2:1-30 „И така, ако има някое насърчение в Христос или някоя утеха в любовта и общение в Духа, или някое милосърдие и състрадание, направете радостта ми пълна, като мислите всички еднакво/имате единомислие, като имате еднаква любов и бъдете единодушни/работите заедно и единомислени/имате едно сърце и цел.”

Много хора, включително и християни, живеят и вършат добри дела само за да оставят добро впечатление в хората или самите те да се почувстват добре. Но Павел набляга на това, че вярващите трябва да живеем в единомислие, като се обичаме и работим заедно в единство за една и съща цел. Когато работим заедно да се грижим за нуждите и проблемите на другите по начин сякаш са наши, тогава демонстрираме Христовия пример да поставим другите преди себе си.

Ст. 3: „Не правете нищо от партизанство/ съперничество или от тщеславие/гордост, но нека всеки със смирение смята другия по-горен от себе си.” Егоизмът може да провали не само личния ни живот, но и взаимоотношенията в църквата.

Да си смирен означава да имаш правилната перспектива за самия себе си. Това не означава, че трябва да мразиш себе си или да не се грижиш за собствените си нужди. Пред Бог ние всички сме грешници, спасени по благодат и като хора, които са изкупени с най-високата възможна цена, имаме висока стойност в Божието царство. Затова ние трябва да се отнасяме както към себе си, така и към останалите с респекта и уважението, които те заслужават като синове и дъщери на Бог. От нас не се очаква да харесваме всички, но Бог очаква от нас да обичаме всички. Това може да стане, когато смирим себе си и започнем да гледаме на другите като по-горни от нас.

Ст. 4: „Не гледайте всеки само за своето, а всеки и за чуждото.” Филипи е бил голям град. В църквата е имало голямо разнообразие на хора с различен статут в обществото и произлизащи от различни култури – от слуги, до бизнесдами с голямо влияние в обществото (Лидия), до началника на затвора, който повярва с цялото си семейство и най-вероятно е бил римлянин. С такова разнообразие в членовете на църквата, по човешки е невъзможно да има единство, но когато гледаме на другите по правилен начин и с правилно отношение, тогава Бог прави така, че да има единство.

Павел предизвиква вярващите във Филипи да не гледат само на своите нужди, но да видят как могат да бъдат благословение към другите в църквата. Аз искам да ви запитам колко от вас са поканили в дома си някой друг от църквата през последните 2 месеца? Имаме студенти и ученици, които са далеч от своите семейства, приятели и църкви. Имаме сираци и вдовици.

Колко от вас са били на посещение през тази година на някой от църквата, който не може да идва редовно на богослужения? Колко от вас редовно се интересувате от нуждите и проблемите на другите в църквата?

Доколкото мога, се старая да обърна внимание на всеки в неделя и да ви питам как сте. През седмицата се старая да се обадя на тези, които ги няма и да посетя онези, които имат нужда. Но аз не мога да бъда навсякъде и да служа на всеки. Това не е просто някакво мое професионално задължение, което трябва да правя, защото получавам заплата за това.

Всеки трябва да вземе решение да не гледа само на  своите нужди, но да види как може да послужи и на другите. Истинското благословение за един човек да е част от църквата не трябва да е това, което става в неделя сутрин тук за няколко часа, но това, което става през седмицата извън стените на църквата. Това е времето на пълноценно служене един на друг.

За мен винаги е било голяма радост да послужа по някакъв начин на някого. И аз мога много да ви разказвам или проповядвам за тази радост, но тя може да се изпита само тогава, когато оставим своето Аз на заден план и позволим на Христос да ни употребява да служим на другите. И отново нашето отношение е много важно – дали очакваме другите да ни служат или ние сме готови да служим на тях и търсим възможности да правим това.

Ст. 5-8: „Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христос Исус, Който, като беше в Божия образ, пак не сметна, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, а се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст.”

Какъв беше духът на Христос, който Павел ни препоръчва да носим? Това е духът на смирение. Исус никога не претендираше с това, че е Божият Син. Никога не показа с отношението Си към другите, че е нещо повече от тях или че е по-специален от тях.

Това е духът на слуга – Той остави позицията Си на Бог и Създател на вселената и прие образ на слуга и стана подобен на човеците. Исус остави правата Си като Бог и стана покорен на Своя Отец до смърт, дори смърт на кръст. Това означава, че Исус дотолкова се смири, че дори прие най-срамната за времето си смърт на кръст, определена за най-големите престъпници, за да може чрез Него да бъде изпълнена волята на Отец за спасението на човечеството.

Добре е всеки да си зададе въпроса: Имам ли аз в себе си същия дух, който беше в Исус? Ако отговорът е ДА – слава на Бога! Но ако отговорът е НЕ – трябва да се замислим какво трябва да се промени в живота ни, за да имаме този дух.

Спомняте ли си с какъв поздрав Павел започва това Послание? „Павел и Тимотей, слуги Исус Христови…” Ако Исус и Павел смириха себе си до нивото на слуги спрямо тези, на които служеха, колко повече ние трябва да смирим себе си и да приемем образа на слуги спрямо другите!

Ст. 9-11: „Затова и Бог Го превъзвиси и Му подари името, което е над всяко друго име, така че в името на Исус да се поклони всяко коляно от небесните и земните, и подземните същества и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бог Отец.”

Името на Исус беше издигнато от Отец заради смирението и покорството Му. Заради това, че Той стана слуга на всички, Отец Му даде позиция над всички. Това е един от принципите на Божието царство. Бог се противи на горделивите, но на смирените дава благодат и ги издига. А тези, които издигат себе си, Той има начин да ги смири.

Тази седмица на едно събиране на пастори дискутирахме факта, че през последните години се забелязва тенденция в световен мащаб да не се споменава името на Исус и особено да не се проповядва, че единственият път за спасение е чрез Него. Това се прави с цел да не се обидят и дразнят другите религиозни общности. Но Словото на Бог е ясно, че всяко коляно ще се преклони пред името на Исус и всеки език ще изяви, че Исус Христос е Господ. Това означава, че ще дойде времето и то не е далече, когато хората от всеки народ и вяра ще се преклонят пред името на Исус, изповядвайки, че Той е единственият Спасител на света и е единственият Път към Бог.

Ст. 12: „Затова, възлюбени мои, както сте били винаги послушни – не само в моето присъствие, но сега много повече при моето отсъствие, изработвайте спасението си със страх и трепет.”

Чудесно е, когато близо до нас има духовни майки и бащи, които да ни поправят, когато сгрешим и да ни насърчат, когато падаме. Но отговорността лежи върху нас да слушаме Божия глас и да Му се покоряваме, дори когато сме в ситуация край нас да няма духовни лидери. Ние трябва да работим за нашето спасение като вършим дела угодни на Бог, а не само да разчитаме на Неговата благодат.

Изработването на спасението включва много повече от това да се ходи на църква и да се дават дарения. Както Павел казва в предните стихове, ние трябва да се научим да служим на другите. Трябва да живеем свят и угоден на Бога живот, дори тогава, когато никой не ни наблюдава.

Ст. 13: „Защото Бог е, Който, според благоволението Си, действа във вас и да желаете това и да го изработвате.” Има моменти, когато се чувстваме слаби да правим това, което знаем, че е правилното нещо. Плътта ни, както Павел казва на друго място, желае точно противоположното на това, което духът ни желае. И Бог много добре знае това, защото Той познава нашето естество и знае нашите слабости. Затова Отец ни помага чрез силата на Святия Си Дух да желаем Неговото спасение и ни дава сила да вършим това, което Той желае.

Ст. 14-16: „Вършете всичко без роптание/оплакване и без съмнение, за да бъдете безукорни и незлобливи, непорочни Божии деца всред опако/нечестно и извратено поколение, между които блестите като светила на света, като явявате словото на живота; за да имам с какво да се хваля в деня на Христос, че не съм тичал напразно, нито съм се трудил напразно.”

Когато хората от света гледат на нас като вярващи или като църква, ние се явяваме като преобраз на Христос за тях. Затова в живота ни не трябва да има място за оплакване или за съмнения. Бог ни е дал силата да бъдем по-различни от останалите в този свят. Светът очаква от нас да бъдем безукорни, незлобливи и непорочни, въпреки, че техните стандарти са извратени, аморални и нечестни.

В света може да е нормално:
• Президентът на държавата, да има любовна връзка и интимни взаимоотношения в офиса си, но когато става въпрос за пастор, медиите са безпощадни.
• Политиците да дават лъжливи обещания и надежди, които да не изпълняват, но от вярващите винаги се очаква да казват истината.
• В центъра на града до късните часове на нощта да има силни чалги, а музиката на вярващите трябва да е на закрито, за да не пречи на почивката на хората.

И дори светът да не очаква от нас да бъдем по-различни от тях, Бог очаква от нас да бъдем една ярка светлина в този тъмен свят.

Ст. 17, 18: „Но макар че се принасям аз като възлияние върху жертвата и служението на вашата вяра, радвам се и с всички вас се радвам. Подобно и вие се радвайте, и с мен заедно се радвайте.”

Павел вижда своя живот като възлияние – специална жертва от вино изливана върху животното, което са изгаряли върху олтара – за филипяните, а и за другите вярващи. Той казва, че дори ако се наложи да умре заради вярата си, за него е радост, че е помогнал на филипяните да живеят за Христос.

Само човек изцяло посветен в служение на Бог може да бъде радостен, когато става жертва, заради изграждането на вярата на другите. Само тогава човек може да види смъртта като награда, а не като наказание.

Ст. 19-21: „А се надявам на Господ Исус да ви изпратя скоро Тимотей, за да се утеша и аз, като узная вашето състояние. Защото нямам никой друг на еднакъв дух с мен, който да се погрижи искрено за вас. Понеже всички търсят своето си, а не онова, което е на Исус Христос.”

Тимотей беше верен съработник на Павел. Той беше доказал с времето, че не е от хората, които търсят своята изгода от служението. Наблюденията на Павел още преди 2000 години са били, че повечето християни са твърде заети със своите нужди, за да отделят време да служат на Христос.

За жалост 2000 години по-късно картината не е много по-различна. Преди 20 години, когато беше опасно да си християнин, нямахме Библии и християнска литература, много от църквите нямаха сгради и се събирахме по домовете, хората имаха време да се събираме 4 и повече пъти седмично.

Сега, когато имаме свобода, всеки има собствена Библия (най-малко една), залети сме с християнска литература и има къде да се събираме, за много хора е трудно да се посветят да ходят на църква дори веднъж в седмицата. А да не става дума да имаме очакване към тях да се включат и в други служения през времето им за почивка.

Ст. 22-24: „А вие знаете неговата изпитана вярност, че той е служител с мен в делото на благовестието, както дете слугува на баща си. И така, надявам се да изпратя него, щом разбера какво ще стане с мен, а съм уверен в Господа, че и аз самият скоро ще дойда.”

Тимотей беше като духовен син на Павел. Точно както един майстор обучава калфа, който един ден става негов заместник, така и Павел инвестираше своя опит в служението в Тимотей.

В последните години на лидерските конференции, които организираме, това беше една от основните теми – всеки млад лидер или потенциален такъв да намери човек с опит в служението, от който да се учи и обучава. Също така е важно и хора, които са вече в служение да се оглеждат за драги, в които да инвестират време и ресурси и на които да предадат опита и знанията за дадено служение. Не е нужно поколението след нас да прави грешките и да преминава през трудностите, през които ние сме преминали.

Искам да насърча хора, които имат интерес към музиката да не чакат да бъдат забелязани от ръководителя на хвалението, но сами да отидат и да помолят да бъдат обучени за това служение. Ако други имат интерес за работа с децата – отидете при ръководителя на служението и започнете да помагате в неделното училище.

Ст. 25-28: „Сметнах обаче за нужно да ви изпратя брат Епафродит, моя съработник и сподвижник, изпратен от вас да ми послужи в нуждите, понеже милееше за всички ви и тъжеше, защото бяхте чули, че бил болен. И наистина, той боледува почти до смърт; но Бог му показа милост и не само на него, но и на мен, за да нямам скръб върху скръб. Затова и по-скоро го изпратих, така че като го видите, да се зарадвате пак и аз да бъда по-малко тъжен.”

Искам да използвам тук възможността да поставя малко баланс в едно от ученията на вяра, което казва, че вярващият не може да се разболява. Това учение казва, че:
• Ако си болен трябва да изповядваш, че не си болен и ще оздравееш.
• Ако си вярващ, грях е да вземаш каквито и да е лекарства, както и да ходиш на лекар.
• След като веднъж си се молил за изцеление, трябва да изхвърлиш лекарствата си и не трябва повече да се молиш, защото иначе показваш неверие.

За Епафродит се предполага, че е бил един от стареите в църквата във Филипи, който е бил изпратен при Павел да му занесе тяхното финансово дарение. Но докато бил при Павел, той се разболява дотолкова, че животът му е бил в опасност.

Забележете, че Павел никъде не казва, че Епафродит почти е умрял от болестта си, поради слабата си вяра. Павел не се хвали, че Епафродит е бил изцелен поради неговите молитви или поради полагането на ръцете му, нито поради голямата вяра и духовните дарби на Павел. Съвсем смирено Павел пише, че Епафродит се е оправил поради Божията милост.

Ние винаги трябва да помним, че сме живи и дишаме всеки ден, поради Божията милост. Спасени сме поради Божията милост. Служим на другите поради Божията милост. Бог ни употребява поради Своята милост. Когато грешим, Бог ни прощава поради Своята милост. Когато падаме, Бог ни привдига поради Своята милост. Когато успяваме, това отново е поради Божията милост.

Ст. 29-30 „И така, приемете го в Господа с пълна радост; и имайте такива на почит, понеже заради Христовото дело той дойде близо до смърт, като изложи живота си на опасност, за да допълни липсата на вашето служение към мен.”
Светът показва почит към онези, които са интелигентни, красиви, богати, надарени или влиятелни. Какъв вид хора трябва да почита църквата? Павел ни показва, че трябва да почитаме тези, които дават живота си заради Христос като отиват да служат там, където ние не можем или не бихме отишли, и на хора, на които малко от нас биха служили. Слава на Бога, че и днес има хора, които като Епафродит са могат да оставят комфорта си и заради Христовото дело са готови да излагат живота си на опасност.

Радостта от това да служиш на другите идва само тогава, когато човек смири себе си, както Исус направи това и започне да живее живота си за другите. Както радостта в страданието, така и радостта в слугуването идва от познаването и обичането на Исус дотолкова, че да бъдем готови да изживеем живота си не за себе си, но в служба на Него.