In Memoriam: Джими Картър – вяра, която говори

Вчера на 100-годишна възраст почина президентът Джими Картър. Иска ми се с няколко думи да коментирам затруднението на либерално-прогресистите, от една страна и консрвативно-традиционалистите, от друга, да възприемат този забележителен човек.   В нито един трибют от прогресивен автор не се споменава крайъгълният камък в живота, характера и действията на човека Джими Картър – неговата дълбока, искрена, отдадена вяра в Исус Христос, на Когото служи цял живот, до последните си дни. Всичко, заради което прогресистите му се възхищават – неговата привързаност към справедливостта, желание да намира мирни решения на затегнати конфликти, посвещение към проблеми като епидемии и болести в Третия свят, подобряване на правата на маргинализирани групи хора, и равенството между половете, се дължи на дълбоката отдаденост на Картър към Христос.   Знам, че ви е трудно да повярвате. Затова вслушайте се в думите, изречени или написани от самия Картър. Прочетете безбройните му свидетелства, че Христос е в центъра на неговия живот. Запознайте се с думите му, които карат публичното пространство да се почувства неловко, че е „новороден християнин“, защото показва на всички нещо, касаещо предимно интимния вътрешен свят на личността. Запознайте се с почти комичните му изповеди, че е преживявал „похот“ в младежките си години покрай срещата му с порнографски материали, заради които половин Америка му се подиграваше. А какво ще кажете за брака му, траял над 75 години, без нито един скандал или сянка от интрига с любовта на живота му – момичето от съседната ферма от селцето във Вирджиния, където Картър е израснал?   Да, Джими Картър беше човек, дълбоко вярващ в Христос и ако трябваше да каже едно нещо за себе си, то би било, че е християнин (всъщност го казва многократно). Честито, прогресистки приятели, вие се възхищавате на човек, чиято водеща ценност е вярата в Христос и християнското Откровение.   Според голяма част от традиционалистите обаче Картър не е истински христянин, защото не участва на тяхна страна в културните войни. Той вярва, че политическото следствие на неговата вяра трябва да са усилията за повече справедливост, а не за надмощие над противника или политическа принуда към морални решения. Като социален консерватор разбирам моите приятели традиционалисти. Но сякаш разбирам повече президента Картър. Израснал в сегрегационалисткия юг, който същевременно поддържа всички консервативни тези в последвалите културни войни, Картър разбира, че морализмът не гарантира по никакъв начин проява на Христос в отношенията между хората.   Картър е спасен в църква, която до последния възможен момент поддържа сегрегацията и не приема цветнокожи в общността! Така за него справедливостта е по-важна в социален план от законите за абортите или ексклузивния характер на гражданския брак между мъж и жена.    За мен е парадоксално, че днес традиционалистите, които презират Картър, мразят и следващия президент, вече консерватор – Рейгън. Някак Рейгън остана фокусиран върху справедливостта – този път  в защита на потисканите от тоталитарни режими, а не върху „борбата за благочестие“ в нормативната база, доказа се като привърженик на икономическата свобода, а не на покровителство на "родната" икономика. Така и Картър, и Рейгън, макар политически противници, в главите на днешните традиционалисти се оказват в един политически кюп - на "глобалистите", на лидери, които вярват в справедливостта, не оставят тираните на мира и не поддържат конспиративните бесове, чрез които се обяснява светът и политиката.   Накрая няколко лични думи за Картър. С него са свързани едни от първите ми „политически“ спомени. Бях съвсем малко момче, когато Съветският съюз окупира Афганистан и тогава естествено за мащабите на случващото се у нас не се говореше – просто защитавахме някакви прогресивни хора от „лошите“. Но Картър в отговор на окупацията организира западен бойкот на олимпийските игри в Москва и в нашите тогавашни медии буквално се разрази буря от омраза. В онзи момент в мен смътно се появи за първи път усещането за нещо странно, кампанийно, нередно. Някак в съзнанието ми на първокласник се появи макар и неясен усет за гадния вкус на пропагандата.   Вторият ми личен спомен е свързан с най-бедните години от края на последното десетилетие на миналия век. Тогава нерешителността на българите да скъсат с тоталитарното наследство остави България далеч назад от повечето бивши източноевропейски социалистически страни и затънахме в ужасяваща бедност. Мои близки приятели, бедни като мен, всъщност както почти всички българи тогава, кандидатстваха и бяха приети да участват в проект за псотрояване на собствено жилище. Материалите ги даваше някаква непозната за мен организация, а строежът на жилището беше осъществен от тях и техните приятели.    Тогава това ми изглеждаше като фантастика, но всички поработихме здраво и за няколко години изникна малка кооперация, в която напълно безплатно, само срещу стотици часове строителна работа, се настаниха 8 семейства, сред които и моите приятели. Днес тези приятели, както и всички ние, имаме несравнимо повече възможности, но те още си живеят в онази, построена с доброволен труд кооперация, понеже по някакъв начин им е скъпа и не искат да се разделят с нея.   Да, организацията се казва Habitat for humanity, и неин отдаден доброволец, докато го държаха силите, беше президентът Картър. Дарител, организатор, сърцат събирач на средства и разбира се, вещ дърводелец и строител в продължение на десетки години.   В днешния ден благодаря на Бога за Джими Картър. И си мисля, че това е част от небесната награда за всеки истински християнин – да остане неразбран и чужд за всички, освен за онези, с които споделя своята Небесна родина.