Християнският национализъм няма да спаси света

През последните години идеологията на „християнския национализъм” все по-успешно се разпространява по света. Почти пълното сливане на Руската православна църква с авторитарното управление на Владимир Путин даде повод за множество новинарски статии, когато патриархът на църквата заяви, че смъртта в Украйна като част от завоевателната армия на Путин „измива греховете”. В същото време друг популистки водач използва реториката на християнския национализъм, за да спечели изборите в Италия.

С това наум може би евангелските християни по света трябва да си напомнят, че християнският национализъм не може – и няма – да спаси света.

Анализирайки победата на Джорджия Мелони коментаторът Даймън Линкър отбелязва, че нейната партия "Италиански братя", чийто корени се простират назад чак до политическото движение на фашисткия водач от времето на Втората световна война, Бенито Мусолини, значително е смекчила своята реторика през последните няколко години. Някои могат да приемат това с подозрение, имайки предвид следизборната реч на Мелони, в която тя обвинява „финансовите спекулатори” за това, че са ограбили италианците от техните корени и идентичност – език, който през историята почти винаги е бил свързван  евреите.

Без значение колко либерално може да се окаже новото италианско правителство Линкър привлича вниманието ни към демографията зад неговия изборен възход, която е свързана с останалия западен свят. Популисткото движение, представлявано от триумфиращата партия, е циментирано с една конкретна религиозна форма – а именно „тези, които се определят като религиозни, но не и практикуващи своята религия”.

За някои подобна категория може да звучи като „хора, които казват, че работят но нямат доходи”. Въпреки това както отбелязва историкът Адам Туз, тази група не само е най-големият сегмент, а дори представлява мнозинството от италианския народ – 52%. Те са хората, пише Линкър, „които третират религията като символ или знак за идентичност без всъщност да вярват в нея или да я практикуват.”

Линкър предупреждава тези, които, подобно на него самия, се определят като център-ляво или център-дясно, че ако не са в състояние да спечелят обратно хората от работническата класа те ще продължават да губят от популистки и националистки движения. Но той също така развива тезата, че никой не може да спечели ако не апелира към „номинално религиозните”.

С термините на политическата наука Линкълн е без съмнение прав. И дори ако демокрацията и лобалната стабилност бяха единствените неща, поставени на карта, това все още би бил дебат, който си заслужава да бъде воден. Но за евангелските християни на карта е поставено много повече – това, което те имат предвид, когато казват „християнство”.

Терминът християнски национализъм се свързва с употребата на християнски речник, символи или ритуали, като едно средство да се апелира към етническа или национална идентичност. Подобно на всяка друга идеология тя не е монолитна, а съществува в определен  спектър.

От (поне досега) не толкова далечния край са хората, които, подобно на популистките водачи в Италия, Франция и Германия, представят „християнството” като ключов аспект на своята национална или етническа идентичност – и като начин да разграничат своята група от тези, които определят като „външни” (мюсюлманите, „глобалистите” и т.н.). В по-крайния край са хората, които изказват явни богословски твърдения като начин за етническа или националистическа авторитарна и нелиберална агресия – подобно на руския патриарх Кирил, който в желанието си да пречупи протестите срещу войната казва, че „жертвата при изпълнението на войнския дълг измива греховете”.

По отношение на световния ред едната страна на спектъра очевидно носи по-малки щети. Твърденията на патриарх Кирил са равнозначни на, ако не и идентични с, тези на радикалните ислямски духовници, които казват на самоубийците, които се взривяват с бомби, че след смъртта си те ще бъдат посрещнати от девици в рая. Подобни обещания могат не само да мотивират отчаяни хора да извършат престъпления, противни на свидетелството на собствената им съвест, но също така създават безпрекословен авторитет спрямо тези, които заповядват подобни безчинства. Наистина, според авторитарното виждане, подобен съюз на религиозния и политическия авторитет изглежда му дава „ключовете на царството,” където това, което е вързано на земята ще бъде вързано и на небето.

Тази динамика не е нова. В книгата Откровение политическата власт на Звяра е утвърждавана от Лъжепророка, „който вършеше  знаменията, с които измами ония, които бяха приели белега на звяра, и които се покланяха на неговия образ” (Откровение 19:20). Но Откровение е дадена на Йоан по времето на една Римска империя, където цезарите претендирали за божествен статус.

Подобни проблеми могат да са достатъчно плашещи за социолозите, но какво става, ако Библията е права относно това, което казва за ада? Ако Божият съд идва не просто върху народи, а върху отделни личности? И ако грехът е определян не като липса на конформизъм с групата или страната, а към Божията святост? Ако Исус е прав, когато казва, че „никой не може да види Божието царство ако не се роди отново? (Йоан 3:3). Ако е така, то твърдението на Кирил, че националния милитаризъм спасява хората е не просто манипулативен, а богохулен. Той води не само до национална несправедливост, а и личностно осъждение. По подобен начин истината на благовестието според Исус означава, че не толкова кървавите форми на християнски национализъм също не достигат до Божието царство.

Наистина аргументът на целия Нов завет е, че хората не могат да застанат пред Бога на основата на етническа, културна или дори морална солидарност (Лука 3:8-9; Кол. 2:16-22). Никой няма да бъде оправдан дори поради делата на Закона, даден от Бога, много по-малко пък поради някаква временна и плътска етническа или национална идентичност (Гал. 3:15-16). Всеки човек трябва да се свърже с Христос чрез лично покаяние и лична вяра – не като живее в култура определяна от някаква външна дефиниция на „християнски ценности”.

Исус ни учи, че нищо външно не може да опетни човека, но това, което се намира в сърцето му го омърсява (Марк 7:14-23). Това е причината, поради която Той специално се отделя от хората, които желаели да използват Неговото благовестие за политическо освобождение (Йоан 6:15) или материална облага (ст. 26-27).

Независимо от привидната опозиция спрямо старото социално евангелие християнският национализъм приема точно същото виждане за благовестието. За ориентираното към социалното евангелие ляво крило християнството съществува, за да изгради един социален ред в съгласие с постоянния прогрес на човечеството. За дясното крило на християнския национализъм християнството съществува, за да изгради един социален ред в съгласие с нечия национална или етническа идентичност. Благовестието е средство за някаква бъдеща утопия в единия случай и за една гледаща назад носталгия, в другия. Християнският национализъм е богословие на освобождението за белите хора.

И това не е благовестието на Исус Христос.

Християнският национализъм е един вид преобърната велика заповед – в която народите се стремят да правят ученици за себе си използвайки авторитета на Исус, за да кръщават своята национална идентичност в името на кръвта и земята и на политическия ред. 

Благовестието не е средство за нещо различно от единение с разпънатия и възкръснал Христос, който стои над и е Съдия на всяка група, идентичност, националност и култура.

Християнският национализъм може и да „работи: добре за кратко време, циментирайки връзките на културната солидарност по плът. Но без проливане на кръв няма прошка на греховете. И без Светия Дух няма обновен живот. Християнският национализъм не може да пребори секуларизма, понеже е просто още една негова форма. Всъщност той е една още по-заразна форма на секуларизъм, понеже обявява за „християнско” нещо, което не може да устои пред Божия съд.

Християнският национализъм не може да спаси света. Той не може да спаси дори вас.

Статията е преведена от Радостин Марчев

Източник: Christianity Today