ЕВАНГЕЛИЕ ПО МАТЕЙ, глава 9:14-17

„Тогава дойдоха при Него Йоановите ученици и казаха: Защо ние и фарисеите постим много, а Твоите ученици не постят? Исус им каза: Могат ли сватбарите да жалеят, докато е с тях младоженецът? Ще дойде обаче време, когато младоженецът ще им се отнеме; и тогава ще постят. Никой не кърпи стара дреха с нов плат; защото кръпката ще се отдере от дрехата и съдраното ще стане по-лошо. Нито наливат ново вино в стари мехове; иначе, меховете се спукват, виното изтича и меховете се изхабяват. Но наливат ново вино в нови мехове, та и двете се запазват.“ Мат.9:14 -17

Колко силно и дълбоко е желанието ми и аз, подобно на Исус, да умея да извличам есенцията от всяка житейска ситуация и да я превръщам в урок с вечно духовно значение. А обстоятелствата, в които е изречен този отговор, са били истински драматични.

Йоан Кръстител вече е бил хвърлен в тъмницата, защото безстрашно е изобличавал безнравствения живот на четверовластника Ирод. Над него тегне заплахата от мъченическа смърт. Учениците му са уплашени, наскърбени и дълбоко смутени. Именно в това състояние те срещат Исус и Неговите ученици — спокойни, необременени от скръбта, която ги измъчва самите тях. Това контрастно спокойствие ги смущава и ги подтиква да попитат с горчивина:

– Защо Твоите ученици не постят като нас?

Отговорът на Исус е едновременно нежен и пророчески. Той им разкрива, че и за Неговите ученици ще дойде време на скръб — време, когато Той, техният Учител, ще им бъде „отнет“. Тогава и те ще постят, ще скърбят и ще търсят Бога със сълзи.

Но Христос отива още по-далеч. С образа на младоженеца Той започва да разгръща великата картина на Църквата — невястата, която очаква своя Жених. Той ще бъде отнет, но не завинаги. Ще дойде денят, в който ще се завърне, както младоженецът се завръща за невястата си. А в това време на очакване последователите Му ще имат достатъчно причини да постят, да се молят и да призовават Господа за Неговото славно пришествие.

Това обяснява и защо и днес постът и молитвата остават неразделна част от християнския живот. Да, ние постим и се молим заради нуждите и проблемите си, но не само за тяхното разрешаване. Ние постим и се молим, защото очакваме — очакваме скорошното завръщане на нашия Небесен Жених, Господ Исус Христос.

С втората и третата илюстрация Христос изключително деликатно, но и напълно ясно, очертава разликата между Своето служение и това на Йоан Кръстител и фарисеите.

Само си представете мъдростта и състраданието Му. Исус не желае да натовари още повече вече наскърбените ученици на Йоан, като им заяви директно, че тяхното служение — макар и придружено с пост — принадлежи към нещо овехтяло, износено и стоящо на прага на своя край. А истината е, че именно такова е било. Цялото старозаветно обредно служение, към което принадлежат и Йоан Кръстител, и фарисеите, се е намирало на прага на своето окончателно приключване.

Исус е знаел за предстоящото разрушаване на Храма, за прекратяването на жертвено-обредната система — служение, което не е възстановено и до днес, повече от две хиляди години по-късно. Той е знаел, че идва новият завет на благодатта. И все пак Той подхожда с изключителна чувствителност, за да не нарани скръбните ученици на Йоан, и в същото време да бъде напълно ясен за Своите ученици и за нас — чрез образите на старата дреха и старите мехове.

Старозаветното служение по Мойсеевия закон е като прокъсана дреха — то не може да бъде поправено чрез добавяне на благодатта, донесена от Исус Христос. Всеки опит старият закон да бъде „пришит“ към новото евангелско послание е обречен на провал. Истината за това учениците на Христос осъзнават напълно едва десетилетия по-късно. Дълго време те продължават да посещават Храма и синагогите, да спорят за закона и обрязването, да търсят начин да „закърпят старата дреха“ и да налеят „новото вино в старите мехове“.

Но без успех…

И точно когато се изпълнява пророчеството на Христос, че Ерусалим ще бъде обкръжен от войски и че всички вътре трябва да побягнат, тогава настъпва и окончателното разделение. През 66 г. сл. Хр. римският император Веспасиан и синът му Тит обсаждат града. Християните си спомнят думите на Исус (Лука 19:41–44), напускат Ерусалим и се спасяват. Храмът е разрушен, градът е сринат до основи, жителите му — избити, а над 300 000 юдеи са разпнати по пътя от Ерусалим до Рим. Народът е разпръснат по света.

Всички искрени християни симпатизират на Израел — и това е напълно естествено. Ние се поучаваме от героите на Стария Завет, обичаме еврейските псалми, песни и празници. Съществуват дори групи от юдействащи християни. Но новото вино на Христовото служение не може да бъде съхранявано в старите мехове на обредно-празничната система. А и нещо още по-съществено липсва — вече го няма основният „мех“ на Стария Завет: Храмът.

Новото вино изисква нови мехове.
И те са животът по благодат в Исус Христос!