Единството на Църквата

0

Днес, в културата на постмодернизма и плурализма всеки човек сам дефинира своите приоритети и ценности, определя това, което е важно и ценно лично за него и това, което не е. Християните сякаш са загубили способност да различават основни неща от вто…

Единството на Църквата

Единството на Църквата

Единството на Църквата Днес, в културата на постмодернизма и плурализма всеки човек сам дефинира своите приоритети и ценности, определя това, което е важно и ценно лично за него и това, което не е. Християните сякаш са загубили способност да различават основни неща от второстепенни. Има нарастващо неразбиране за същността и смисъла на църквата.   Станали сме като фарисеите, за които Христос казва, че прецеждат комара, а поглъщат камилата, понеже дават десятък и от подправките в градината, а пренебрегват по-важните неща, като милост, състрадание, любов. Много сме старателни в несъществените неща и повърхностни за основни правила.   Ако обобщим евангелието, то ето какво очаква Христос от Своите ученици: Великият призив –  да познаваме Бога - Йоан 1:18 Великата заповед -  да обичаме - Матей 19:16 Великото поръчение - „Идете и научете всичките народи, и ги кръщавайте в името на Отца и Сина, и Светия Дух.“ Мат.28:18 Великата мечта - „бъдете едно“ - Йоан 17. На теория всички знаем добре тези доктрини, но на практика сякаш не ги възприемаме за достатъчно важни, за да съобразим живота си реално с тях. Ако сме последователи на Христос не трябва ли да направим за нас важно и ценно това, което е важно и ценно за Него? Едно от най-големите предизвикателства за съвременната църква е това Единство, което Христос желае за Своята Църква. Това е тест за нашата духовност, любов и смирение. Символът на вярата е изработен, за да обедини догматично в едно всички християнски общности и да се изпълни повелята на Христос за всемирност на Църквата. Защото тогава, когато сме в единомислие и единодушие, ще се яви Славата на Христос и Църквата ще бъде свидетелство за Него - „...за да повярва светът, че Ти си Ме пратил“  (Йоан 17:21).   Църквата не е сградата или регистрацията в съда. Църквата са хората, но не всяко християнско събрание е църква. Най-малката християнската общност, която може да се нарече Църква, това е една енория или местно евхаристийно събрание от хора, избрани и призовани от Бога, в която функционират всички духовни дарби и духовни служения. В нея всеки може да расте и да се изгражда чрез многообразието на Божията благодат, поставена в различните хора на тази общност. Първите християни, образували самостоятелни местни църкви, съставени от множество домашни групи и оглавявани от епископ, например: - църквата в Ефес, в Коринт, Антиохия и т.н. Всички епископи периодично провеждали срещи, наречени събори, на които обсъждали доктринални и практични въпроси.    Днес, в 21 век Църквата е загубила този вид общение. Отделните християнски деноминации сами  провеждат своите конференции и събори, без да търсят единомислие и мир с другите, сякаш имат монопол върху истината.  Всяко християнско изповедание възниква в условията на определена културна традиция и има за цел да достигне най-ефективно хората от съответното общество. Но християните не са „крепостни селяни“ в своята деноминация и просветеният човек има право да избере какъв стил и форма на църковен ред отговаря на неговата индивидуалност и неговите нужди. Бог има призвание и роля за всеки човек в Своето семейство. И наша отговорност е да намерим своето място в местната християнска общност, в която да можем да даваме, да приемаме и да израстваме духовно.   Християнството започва като инклузивна (включваща) религия и нейното кредо е „които не е против нас, той е от към нас“. Всяка ексклузивност (изключителност), като: - ние сме най-светите, най-истинските, най-духовните, само нашият път води към Бога и т.н. води до конфликти, сектантство и дисхармония в Тялото на Христос. Църквата се превръща в разединена група от индивиди заради гордост, егоизъм и лични амбиции, поради това, че смятаме себе си за нещо повече от другите. Истинската идентичност е в това, което си, а не я това, което не си.   В света е нормално да царува разделението, омразата, разводите, конкуренцията, войните, но Църквата трябва да бъде различна от останалия свят. Във време на преследване Църквата постига най-голямо единство, но когато е в свобода и спокойствие, се пораждат разделения, партизанства, раздори заради разни дребнави човешки убеждения. Какво значение има дали някой пали свещи или не, дали почита едни празници или други, дали сте „за“ или „против“ Израел...  Не са ли любовта и единството по-важни. Защо тази вяра, която трябва да бъде носител на любов и мир, все още продължава да е позната като религия на разделението и конфронтацията?  Кога ще станем достатъчно зрели, за да придобием ума Христов? Докога ще бъдем богоборци и ще градим Божие царство без Христос, преследвайки само своите собствени потребности и интереси?   Божието царство не е фурна, от която излизат много видове хляб. Планът на Бога е да бъдем един хляб, едно тяло, един Дух, една надежда, една вяра,  едно кръщение. Този вид единство няма нищо общо с либерализма, хуманизма и глобалната културна солидарност, а по-скоро с откриването и осъществяването на смисъла на човешкото съществуване, а именно: живот в святост и познаване на Бога, според Неговия стандарт.  И тук нямам предвид структурно единство - всички да бъдем една мега църква, а идейно единство. Идеята е за единство в многообразието, а не за унифициране на всички. Икуменическото единство е изгубена кауза, защото е външно, политическо, формално и няма да има траен плод. Истинското единство е вътрешно в любов и чрез любов и прошка. А любовта не се натрапва, не търси надмощие. Християнският живот е не само посвещение на Христос, но и посвещение към другите християни.    „Никой да не търси своята лична полза, но всеки ползата на другия“ ( l Кор.10:24).     Ако имаме в нас тази любов, единството ще е нещо естествено. Не може да обичаме Бога, а да не обичаме ближния: „По това ще познаят всички, че сте мой ученици, ако имате любов помежду си (Йоан 13:35)    Христос използва много метафори, за да опише Църквата: човешко тяло, хляб, здание, нива, лоза, семейство. Общото между тях е, че всички примери акцентират върху единството. Ако камъните в едно здание нямат здрава връзка, сградата се разпада; ако частите на тялото не са обединени и не работят в хармония, тялото боледува и т.н.  На практика обаче, много от местните църковни служители работят повече като конкуренти, отколкото като съработници.  И колкото по-малък е градът, толкова по-силен е антагонизмът, тъй като съперничеството е за по-малък брой миряни. В тази обстановка, за да са успешни, църковните лидери се опитват да прилагат светски методи, заимствани от политиката – злословене, ирония, пи-ар хитрости и т.н.. Сякаш, ако техният колега изглежда по-черен, то може би те ще изглеждат малко по-бели. Но всяко едно царство, разделено против себе си, не може да устои. Христос обещава да изгради Своята Църква, а не твоето служение!   Основно причините за липса на единство са гордост и недоверие. Затова поемете инициатива и възтановете общението, така както се е практикувало в Ранната църква. Представителите на всички местни църковни общности в един град може да се събират периодично и да дискутират по всички важни, актуални въпроси. Как всеки вижда това единство? Какво пречи на единомислието … и т.н.  Най-малко, по този начин ще се стопят недоверието и деноминационните митове, защото ни обединяват основни неща, а ни разделят второстепенни, човешки неща. В Църквата винаги ще има духовно незрели, дразнещи и лицемерни хора, включително и сред духовните служители, но нашата работа е да ги обичаме и приемаме, а не да ги сочим с пръст и дисквалифицираме. Църквата е идея на Бога и Той е решил, че в това дело ще има божествена част и човешка част. Наше задължение е да извършим нашата човешката част (солидарност, любов, прошка), а Божията част от работата (съдът) нека да оставим на Бога.   Бог е заповядал благословението там където невидимото единство е станало видимо, за да бъдат християните инструменти за изцелителната благодат на Христос. „Ето колко е добро и колко е угодно да живеят братя в единодушие! ... защото Бог ТАМ е заръчал благословението – Живота до века“ Псалм 133:1-3     Ако търсим работещо единство, трябва да започнем отначало. Взаимно да простим нашата прекомерна критичност и без суетна полемика да потърсим правдата на Царството, а не нашата субективна правда.  Не е реалистично да очакваме, че всички ще са съгласни с всичко. Помирението акцентира върху  взаимоотношенията, а не върху определяне на вината. А мирът търси общите неща между нас, а не различията. Заради Господа. Защото ако не постигнем единство, много скоро в точното време на тази криза, Христовата Църква ще се прероди, по-малка, по-бедна, но по-свята, по-вярна и сплотена.  

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.