Благодатта ни предизвиква

В Евангелието от Лука глава 14 изглежда Господ Исус говори за необяснимата благодат на Бога и за адекватния отговор, който тя поражда у онези, които откликват на нея. Тези две теми може да се окажат най-неразбираеми в християнското учение. За естествения човек е трудно да допусне дори идеята за благодат. Ние по природа сме убедени, че доброто трябва да се заслужи, че трябва да се извършат геройства и да се проявят добродетели, за да достигнем до благосклонността на небесата.   Веднъж, обаче, уверили се, че благодатта е незаслужена и не е следствие на наши усилия, добродетели, подвизи, ние лесно започваме да я подценяваме, възприемайки я като другите познати ни безкрайни и безплатни ресурси – въздуха, навсякъде по света, водата в северните страни или пясъка в пустинята. И двете вярвания за благодатта са дълбоко погрешни и в Лука 14 разбираме защо това е така.   В началото отново Исус се озовава на трапеза сред юдейския религиозен елит – фарисеи, книжници, почтени и уважавани техни приятели. И вместо да възприеме поканата и трапезата като усилие на домакина, веднага започва да променя реда според Своята личност. Беше събота, а Той се зае да изцелява. И притесни домакина и приятелите му, и ги накара да мълчат, задавайки им неудобно въпроси, които конфротират вярванията им. Та Той можеше просто да си определи среща на болния след няколко часа, защо трябваше там, пред всички, смущавайки хората?   И не стига това, а продължи да притеснява гостите, като им показваше колко е жалка зависимостта им от одобрение и почит. Сякаш им казваше, че ако Той ги покани, поканата ще бъде безплатна, но редът в дома Му се определя не от желанието на гостите да се чувстват велики. Поканата е по благодат, но тази благодат е такава, че който я разбира се съобразява с Домакина, а не кара домакина да се съобразява с него.   И накрая каза, че ако искат изобщо да разберат благодатта, трябва да не се канят едни другиго, а да започнат да канят различните и непознатите от тях – сиромаси, недъгави, куци, слепи. Интересно как ли Исус гледа на оплакванията ни, че в страните ни идват хора, които са толкова различни от нас и на първо време така неадекватни към нашия начин на живот?   И след това Исус започна да говори за Божието царство. И се оказа, че онези, които би трябвало да са най-адекватни и подготвени за него, просто са твърде заети с подредения си живот. Да, нямаха време за общуване, бяха купили кой нива, кой волове, кой имаше нова невеста. Все уважителни причини. Само този проблем, че първо казаха, че биха дошли с удоволствие, когато дойде време само да им кажат, но когато дойде времето излязоха толкова много обективни пречки.   И тогава бяха поканени всички – сиромаси, недъгави, слепи, сакати. Но понеже домът на Господаря беше наистина голям, а трапезата - изобилна, имаше много място и Господарят изпрати да поканят буквално всеки срещнат. Даже нареди на слугите си да убеждават и агитират за това парти. Каква благодат! Нямаше никой неподходящ. Нито по възраст, нито по социален статус, нито по минало, нито по характер, нито по навици, нито по хигиена, никой и никъде не беше неподходящ. Защото поканата е очевидно по благодат – щедра, безкрайна, неизчерпаема благодат.   И тогава Исус продължи с промяната, която тази благодат предизвиква в онези, които реално ѝ откликнат. Няма как да има нещо по-ценно за нас от благодатта и самият Господ, Който я дава – нито майка, нито баща, нито любима, нито деца, нито роднини. Нищо! Благодатта и Господ са първо, преди всички, над всички. Защото бяхме повикани когато се лутахме изгубени по кръстовищата, когато лежахме осакатени край пътя, когато бяхме гладни, болни, дрипави и мръсни. Когато бяхме страннници и непознати, дори неподозиращи, че има такъв празник.   И тъй, благодатта е безплатна. Незаслужена. Недостижима от нашата страна, чрез нашите усилия, подвизи и добродетели. Благодатта е дар. Но ако наистина сме вкусили, ако наистина сме разбрали, тогава тя става всичко. След нея е всичко останало, чрез нея е всичко останало. Тя става очите, през които виждаме близки и далечни, тя става ръцете, през които се допираме и прегръщаме, тя става нозете, чрез които се приближаваме.   А ако не стане така? Тогава сме като онези първите, поканени, дошли, поизмили се, получили почит, но оказали се заети кой с нива, кой с волове, кой с невеста. И не сме на тържеството. Там са винаги сиромасите, сакатите, болните, скитащите се, които някога бяха такива, но Господарят изпрати да ги поканят и бяха въведени на славно пиршество, пленило ума и сърцето им и сега близостта на Господаря е всичко, което желаят и през което виждат останалите неща.