ЙОВ, ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТ

КРИТИЦИ, ВМЕСТО ПРИЯТЕЛИ И УТЕШИТЕЛИ

Тъжна и болезнено позната истина е, че когато човек изгуби здравето си, имота или властта си, често заедно с тях губи и приятелите си. Изчезват уважението и респектът, а доброто име, градено с години, се разпада за дни. Онези, които до вчера са седели на трапезата му, радвали са се на закрилата и щедростта му, изведнъж се превръщат в най-строги съдници. А ръцете които някога са приемали дарове и благословения, започват да сочат обвинително.

Такъв е и драматичният обрат в живота на Йов.
Поразен от тежка болест и лишен от имота си, той не само страда физически и материално — той е изоставен в емоционално и морална самота. Немилостта на съдбата сякаш се допълва от немилостта на хората. Около него стоят довчерашните приятели — но вместо утешители те се оказват обвинители. Вместо състрадание му поднасят подозрения; вместо сълзи — упреци; вместо мълчаливо присъствие — назидателни речи.

Тримата „приятели“ го обвиняват в лицемерие и скрити грехове, сякаш страданието непременно е доказателство за вина. В тяхното богословие няма място за тайната на праведното страдание — има само проста схема: ако страдаш, значи си съгрешил. Така те добавят към болката му още по-тежко бреме — бремето на несправедливото осъждане.

И в своята горчивина Йов изповядва:

„Станах за присмех на приятелите си,
човекът, който призоваваше Бога, и Той му отговаряше;
праведният, непорочният човек стана за присмех!
Този, чиито нозе са близо до подхлъзване,
е като презрян светилник в мисълта на благополучния.“
Йов 12:4–5

Колко дълбока е тази болка! Болка не от загубата на имотите, нито язвите по тялото му, а безчувствието на благополучните — онези, които от удобството на своята сигурност гледат на страдащия като на „презрян светилник“, чиято светлина вече не им е нужна. За това Йов в болката си извиква:
„…вие сте съчинители на лъжи;
всички сте безполезни лекари.
Да бяхте млъкнали съвсем!
Би било мъдрост от ваша страна.“ Йов 13:4,5

Книга Йов ни разкрива не само страданието на един човек, но и склонността на човешкото сърце да съди, вместо да състрадава. Дванадесета глава на Йов ни напомня, че най-голямото предизвикателство не е да дадем обяснение на страданието, а да останем верни на приятелите си, когато те са в изпитание! Защото понякога най-голямата утеха не е в думите, а в мълчаливото присъствие и в отказа да хвърлим по него дума, по-тежка камък.