Когато гнездото опустее

Когато децата са малки, къщата е пълна и шумна.

Мънички обувки до вратата. 

Смях от детската стая.

Блъскане на врати, среднощни закуски, разхвърляни играчки, книги, дрехи.

Натоварен график на цялото семейство.

А ние, родителите, макар и уморени, носим  всичко това с пълни сърца.

Но сезоните, както в природата, така и в живота, се сменят.

Маратонките до вратата изчезват.

Смехът избледнява в спомени.

И стаите стават толкова тихи.

Един ден децата сами излизат от дома. Преследват мечтите си, строят домовете си и носят в сърцата си любовта, която им е дадена. 

Надеждата ни като родители е да отгледаме деца достатъчно силни, за да летят сами, без нас, но с Божия помощ.

И все пак остава тишината.

Не тишина на провал, а на пълнота. 

Такава, която се задържа, когато една красива песен свърши.

В тази тишина може да е лесно да заболи за това, което е било. Да копнея за дните, когато гласове изпълваха дома. 

И все пак, дори в тази болка, има по-дълбок звук – устойчивата песен на Божията доброта.

Защото докато сезоните се сменят, любовта Му никога не го прави.

Докато децата растат и продължават напред, Неговото присъствие остава.

Докато стаите могат да замлъкнат, Неговата вярност все още пее над всяко кътче у дома.

И цял живот, Господи, си бил верен. И през целия ми живот Ти си бил толкова, толкова добър. 

Ние, родителите можем да измерваме времето с присъствие, но Бог го измерва с обещанията Си. Той е същият вчера, днес и завинаги. И дори когато къщата е тиха, Неговата доброта изпълва тишината с мир.

Затова днес нека сърцата ни почиват в тази истина:

Децата растат. Сезоните се променят.

Но Божията доброта никога не си тръгва.

Не сме сами в тишината!