5. МОНАШЕСТВОТО

0

Монашеството предполага живот извън света, живот, почти изцяло отдаден на медитацията и молитвата, съобразен с отделни правила, предписани от основателите на различните монашески ордени. Произходът на монашеството е свързан с отшелническия живот. По време на гоненията много християни, търсейки покой и сигурност, се опитвали да минат в уединение и да израснат в святост чрез отдаденост […]

5. МОНАШЕСТВОТО

5. МОНАШЕСТВОТО

Монашеството предполага живот извън света, живот, почти изцяло отдаден на медитацията и молитвата, съобразен с отделни правила, предписани от основателите на различните монашески ордени. Произходът на монашеството е свързан с отшелническия живот.

По време на гоненията много християни, търсейки покой и сигурност, се опитвали да минат в уединение и да израснат в святост чрез отдаденост на Бога и себеотричане. По-късно, в по-мирните години при Константин Велики, когато се наблюдавало сближение между Църквата и света, много повече християни решили да угодят на Господа, като се изолирали почти напълно от света и заживели в уединение, но не като самотни отшелници, а на малки общности.

Египет е родината на монашеството, защото в средата на 3 в. някой си Антоний заживял усамотен живот по религиозни причини. Още на младини той дотолкова се впечатлил от историята за младия богат управник (Марк 10:17- 27), че решил да приложи думите на Исус в живота си. „Иди продай все що имаш и дай на сиромасите, и ще имаш съкровище на небето, и дойди та ме следвай.“ Той продал всичкото си богатство и раздал парите на бедните. После се сбогувал със света, роднини и приятели и заживял сам – първо близо до дома, после в една гробница, после в изоставен форт и най-накрая в планината. Два пъти в годината приятелите му носели храна, която той изяждал с малко сол. Не пиел нищо освен вода. Само веднъж в годината, на Великден, решел и подстригвал косата си. Никога не се къпел. Неговите последователи се наричат „анахорети“ – отшелници, пустинници. Те вярват, че по този начин ще достигнат по-пълна святост. Разказват, че Антоний живял до 106-годишна възраст.

Давид Солунски (на гръцки: Δαβίδ Θεσσαλονίκης) е източноримски отшелник от V – VI век, смятан за чудотворец и почитан като светец.

Най-крайни в посвещението си от онази епоха били „стилитите“ (от „stylos“ – гр., „стълб“, „колона“) или „стълбниците“. Те заимствали името си от Симеон Стълбник, който умрял през 459 г. на около 70-годишна възраст. Симеон вярвал, че ако живее на върха на стълб, това ще се отрази благоприятно на душата му. Първо заживял върху стълб висок около 2 метра и постепенно увеличавал височината, докато най-после прекарал 30 години върху стълб висок 18 метра. Той имал много посетители, на които проповядвал от върха на стълба. Някои от посетителите издигали собствени стълбове, особено край Антиохия, Сирия.

Постепенно отшелниците били заменени с монасите, които живеели на общини в манастири.

Тези хора може да са били искрени и предано посветени на Господа, но поначало монашеската практика е в разрез с поръчението на Исус Христос: „нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, който е на небесата“ (Матей 5:16). Библията наистина казва на християните, че те „не са от света“ (Йоан 17:14) и трябва да се пазят от светското (2 Кор. 6:17), но отделянето от света не бива да се възприема буквално, във физическия смисъл на думата.

Йероним в работния си кът. Роден В Далмация, той се установява Във Витлеем през 386 г. и става игумен на манастир. Основната му заслуга е преводът на Библията от старо еврейски и гръцки на латински език, т.н. Вулга, векове наред използвана от Римокатолическата църква. Забележете пауна; широко разпространено било схващането, че плътта на пауна не се разлага, поради което птицата се превръща в символ на възкресението.

Главната фигура в манастира е игуменът или абатът (от Aam.„abbas“ – „отец“), а в женските манастири – абатисата. За съжаление, докато монасите се оттегляли от света с неговите грехове, изкушения и примамки в дирене на по-голяма святост, те самите понякога попадали в плен на най-ужасните грехове. За да се предотвратят подобни ситуации, били въведени правила и подробни указания, и на монасите били осигурени полезни занимания.

В Западна Европа начало на монашеството слага делото на монаха Бенедикт, който след като живял известно време като отшелник, основал манастир близо до Неапол през 529 г. Послушниците на този манастир се нарекли бенедиктинци. Трите основни изисквания (обети) за тези монаси, предписани от абат Бенедикт, били бедност, целомъдрие и послушание. Под „послушание“ се разбирало строго спазване на законите на Църквата и правилата на монашеския орден. Бенедиктинският орден бил извънредно популярен и широко разпространен. От него произлязъл един монах на име Августин, който довел 40 монаха в Кентърбъри, Англия, през 597 г. Разбира се този Августин нямал нищо общо с Августин Блажени, макар че понякога хората ги бъркат. Бенедиктинецът Августин основал бенедиктински манастир в Кентърбъри.

Монасите от различните многобройни ордени се отличавали по облеклото си: картезианци, цистерианци, францисканци (Францисканският орден бил основан от прочутия Франциск Асизски), доминиканци, августинци, капуцини и др. Всеки от тези ордени по своему допринесъл за развитието на цивилизацията. Много от монасите станали мисионери сред варварските племена и народи. Манастирите, превърнали се в духовни и просветни средища, изиграли много важна роля през мрачното Средновековие. Те обучавали учители и основавали училища. Монасите били опитни писари – преписвали ценни ръкописи преди създаването на книгопечатането. С мъчителен труд те събирали и преписвали древни манускрипти, като по този начин запазили ценна литература, която иначе с времето би се изгубила. Нещо повече – те събирали дарения от набожните и богатите и раздавали милостиня на бедните, грижели се за болни и недъгави. Много монаси се залавяли и със земеделие. В късното Средновековие обаче, когато се наблюдавал сериозен упадък на нравите, покварата и порокът се ширели из манастирите и мнозина реформатори настоявали за тяхното затваряне.

Във Великобритания един от първите монаси е преподобният Бийд (673-735) от Джароуон-Тайн, известен като „летописецът на английската история“. Макар да не е напускал графство Нортъмбрия, той е бил може би най-образованият човек за времето си в Англия. Знаел гръцки, латински и еврейски и познавал много добре класическата литература на древна Гърция и Рим, писанията на Амброзий, Августин и Йероним. Той самият е автор на „Църковна история на английския народ“, от която черпим сведения за Църквата в Англия от римско време до смъртта на Бийд.

Трябва да споменем и Кълъмба, предшественик на Бийд, роден в Донегал, Северна Ирландия през 6 в. След като напуснал Ирландия през 583 г., той се установил в Йона, малък остров, югозападно от Мъл, откъдето се надявал да проповядва евангелието в Шотландия сред пиктите. Манастирът, който основал на остров Йона, се превърнал в средище на просвещение и разпространяване на евангелието.

Около 633 г. князът на Нортъмбрия приканил монасите от Йона да изпратят проповедници в княжеството му, за да приемат поданиците му християнската вяра. Първият, който изпратили, не пожънал успех, но вторият бил монахът Ейдан, чиито усилия били богато възнаградени. Той основал манастир на Хоули Айланд, близо до Нортъмбрийския бряг, и го нарекъл Линдисфарн. От там светлината на евангелието огряла голяма част от страната.

Скалните манастири край Провадия – неизвестни и труднодостъпни.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.