ЙОВ, ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТ

Йов продължава своя монолог с тиха и лирична носталгия, в която не търси оправдание, а изгубеното усещане за Божията близост:

„О, да бях както в предишните месеци,
както в дните, когато Бог ме пазеше,
когато светилникът Му светеше над главата ми
и със светлината Му ходех в тъмнината…“

Приятелите му са замлъкнали.
Техните обвинения са се изчерпали, но болката на Йов по загубеното благоденствие продължава да говори. Спомените нахлуват като неудържима вълна от образи – години на мир, достойнство и благословение. Той прави равносметка на живота си, връщайки се назад не от гордост, а от отчаяна нужда да разбере къде и кога е изгубил онова, което е било сърцевината на съществуването му.

Пред духовния му взор оживяват картини от времето, когато Господ е бил негов Приятел, Водач и Пазител – не далечен Владетел, а близко присъствие в шатъра му. Време, когато Божият „светилник“, символ на благоволение, закрила и виделина  е осветявал житейския му път.

Впечатляващ е редът, по който Йов изброява загубите си. Той започва не със загубеното богатството, общественото положение или смъртта на децата си, а с нещо, което за светския човек би било най-незабележимо – с осезаемото преживяване на Божието приятелство. За Йов това е бил източникът на всичко останало. Благополучието, авторитетът и семейното щастие – всичко е произтичало от близостта с Всемогъщия.

„Когато Всемогъщият беше още с мене,
и децата ми бяха около мене…“

Думите му преплитат Божието присъствие със семейното благополучие. Домът му е бил благословен не заради изобилието, а защото над него е бдял Бог. Йов си припомня и общественото уважение, което е имал. Но и тук той не говори за честолюбието си, а за служението си:

„Обличах правдата
и тя ми беше одежда;
моята справедливост ми беше
като мантия и корона.
Аз бях очи за слепия
и нозе за хромия.
Баща бях на сиромасите…“

За Йов властта не е била просто позиция, а средство за проява милост и защита. Той е бил глас на безгласните, опора на слабите, закрила за странника. Правдата му не е била за негова поза, а за подкрепа на сирака и вдовицата. Дори силата му е служела за възстановяване на справедливостта: „Трошах челюстите на нечестивия и изтръгвах лова из зъбите му.“ Това е образ на морална смелост – на човек, който се изправя срещу злото, за да избави беззащитните.

Това благоденствие, изградено върху усещането за Божие благоволение, е породило в него увереност в бъдещето. Йов е очаквал дните му да се редят спокойно, а сезоните на живота му да идват и отминават в сигурност и чест.
Но светът му се е преобърнал. Тази лирична носталгия разкрива благочестието на Йов, за когото най-голямата ценност в живота не са били притежанията, авторитетът или властта, а присъствието на Бога.