Вярата на мъдреците

„А те, като изслушаха царя, тръгнаха си; и, ето, звездата, която бяха видели на изток, вървеше пред тях, докато дойде и спря над мястото гдето беше детето. Като видяха звездата, зарадваха се твърде много.” 

                                                                                                                                       (Матей 2:9-10)

На мъдреците им било трудно да продължават да вярват в думите на пророците, когато били заведени до едно толкова неподоходящо място, за раждането на царска особа. Бог ги утешил и подкрепил, като им изпратил пътеводна звезда. Сега тя била по-близо до тях отколкото в началото. Тя ги водела. Когато се взирали в нея, тя била много далеч и те не знаели къде ще намерят царя.

Християните преживяват нещо подобно, когато успешно преодоляват изпитания. В техния край те усещат Бога по-близо до себе си. Той може да бъде разпознат толкова ясно, че те не само забравят за страданията си, но дори искат повече от тях, за да могат да станат по-силни.

Обстоятелствата в християнския им живот вече не ги тревождат. Те знаят от опит, че всеки, който иска да намери Христос, трябва да осъзнае, че това е все едно да намери позор.

Мъреците биха се чувствали засрамени, ако бяха изказали това, което вероятно таели в сърцата си: „О, какво имаме тук? Нямам търпение да тръгнем на друго пътешествие, за да тъурсим други царе!” Струвало им се, че са били подведени да вървят по погрешен път.

Нашата глупава природа често се чувства по този начин, когато се опитва да следва Божиите думи. Тъй като мъдреците се изпълнили с радост, когато видели звездата, можем да предположим, че те са изпитвали подобни съмнения и били много потиснати. Тяхната радост показвала, че сърцата им  били твърде притеснени. Те се борели със съмненията си и със сигурност в тази ситуация имало достатъчно приични за тях.

Така Христос наистина има предвид това, което казва, когато изрича думите:

„Блажен този, който не се съблазнява в Мен” (Матей 11:6).