Виктор Франкъл и неговата вяра

Никога не бях чувала името на Виктор Франкъл, докато не се наложи покрай едно учебно задание да прочета книгата му , “Увод в логотерапията. Смисълът в живота”. Написана още през 1959 г. тази неголяма творба от стотина страници претърпява…

Виктор Франкъл и неговата вяра

Виктор Франкъл и неговата вяра

Виктор Франкъл и неговата вяра Никога не бях чувала името на Виктор Франкъл, докато не се наложи покрай едно учебно задание да прочета книгата му , “Увод в логотерапията. Смисълът в живота”. Написана още през 1959 г. тази неголяма творба от стотина страници претърпява през следващите години почти 80 издания на английски и е преведена на 24 други езика.  Макар и съставена повече като учебно пособие за студенти по психология, книгата се чете на един дъх. Не случайно в предговора към нея професорът по психология У.Алпорт я нарича „перла на драматичния разказ, фокусиран върху най-дълбоките човешки проблеми”. Книгата се занимава със смисъла на живота сред безмислието на концентрационните лагери и как се оцелява от преживяваното там.  Когато затворих последната страница, веднага я започнах отначало, да не би в бързината да стигна до края да съм пропуснала някои детайли от авторовите прозрения и размисли. Така се събуди и интересът ми към личната история на Виктор Франкъл и неговата биография допълни до голяма степен разбирането ми за неговите възгледи и начин на живот. Франкъл пише и много други книги, от които само четири са преведени на български и почти са изчерпани от тираж.    И така, Виктор Емил Франкъл се ражда във Виена на 26 март 1905 в семейство на благочестиви и образовани родители от еврейски произход. На 20 години завършва психология и започва да публикува статии върху психоанализата. На 25 получава доктората си по медицина и се насочва към неврологията. Когато нацистите окупират Австрия през 1938 г., Франкъл вече завежда отделение в Психиатричната болница и има собствена практика по неврология и психиатрия. През 1940 г.  оглавява  неврологичното отделение в Ротшилдската болница във Виена и използва положението си, за да избави от смърт много умствено заболели евреи, обречени на евтаназия от нацистите.  Няколко месеца след като сключва брак през 1942 г., е изпратен в концентрационен лагер. Неговите съпруга, баща, майка и брат също са арестувани и по-късно всички загиват в лагерите. Единствено сестра му успява да оцелее като емигрира в чужбина.  В продължение на 3 години Франкъл пребивава в 4 концентрационни лагера. При преместването му в Аушвиц неговият ръкописен труд “Докторът и душата”  е открит и унищожен.  Силното му желание да довърши труда си и надеждата отново да види близките си някой ден го съхраняват от отчаянието и ужаса в лагерите. Успява да се пребори с коремния тиф като се поддържа буден чрез възстановяване на ръкописа си върху ивици хартия.  Когато през април 1945 г. лагерът е закрит, Франкъл се връща във Виена, само за да научи истината за трагичния край на близките си. Макар и дълбоко покрусен, той приема поста директор на Виенската неврологична поликлиника и остава на него в продължение на 25 години. Скоро успява да възстанови и да публикува ръкописа си, което му спечелва преподавателско място във Виенския медицински университет. Същата година, само за 9 дни Франкъл описва преживяванията си в концентрационния лагер в произведението си “Смисълът на живота”. Към първоначалното издание на своята автобиографична история той  добавя и втора теоретична част, озаглавена “Основни идеи в логотерапията”, а през 1984 г. я допълва с послеписа “Основания за трагичен оптимизъм”. Тиражът на тази забележителна книга надхвърля 9 милиона копия в целия свят.   През този период Франкъл среща своята втора съпруга Елеонор, която му вдъхва кураж да живее и твори пълноценно. От този брачен съюз се ражда една дъщеря. На 45 годишна възраст Франкъл вече е професор по неврология и психиатрия, както и основател и президент на Австрийското медицинско общество по психотерапия.  Следващите 47 години от живота му са изпълнени с жизненост и активна творческа работа.  Впечатляващо е, че редовно практикува алпинизъм, на 67 год.  става пилот, а на 85-годишна възраст още изнася лекции във Виенския университет. Преподавателската му дейност обхваща над 200 университета от всички континенти. Написва 32 книги. Получава 29 почетни доктората от различни университети. Присъдена му е престижната награда Оксар Пфистер на Американската психиатрична асоциация, а също и номинация за Нобелова награда за мир. Неговата теория за логотерапията бива призната от широката американска психиатрична общност за научно основана школа по психотерапия. В негова чест близките му основават през 1992 г. Институт за логотерапия и екзистенциална анализа, носещ името му. На 02.09.1997 г. Виктор Франкъл умира от сърдечна недостатъчност на 92 годишна възраст, като учен от световна величина с изключителен принос в развитието на психологията и психиатрията.   В най-известния си труд “Увод в логотерапията. Смисълът в живота” Франкъл прави някои проникновени и разтърсващи наблюдения за човешката душа и воля за живот. С пестелив, но точен език на лекар, той съумява да накара читателя да се почувства като  очевидец на случващото се  в концлагера и да се замисли сериозно за собственото си битие и бъдеще. На фона на общия шок от случващото се, загубата на лично достойнство, завладяващата апатия и дори липса на страх от смъртта – Франкъл забелязва  интересна закономерност – чувствителните и интелигентни хора понасят по-малки поражения върху вътрешното си “аз”, защото съумяват “да се отдръпнат от ужасното обкръжение в свят на вътрешно богатство и духовна свобода”. Въпреки физическа и психическа примитивност на живота Франкъл прозира, че е възможно лагерникът да се спаси от своята безутешност като се наслаждава на миналото, като съзерцава в себе си образа на любимия човек, като се радва на природната красота на небето и птиците, като потърси опора в религията. Дори опитът да се посмее за миг е оръжие в борбата за самосъхранение. Франкъл признава, че са малцина на брой лагерниците успели да съхранят следа от духовна свобода в себе си в тези условия на физически и психически стрес. И въпреки това той прави жизнеутвърждаващ и оптимистичен извод: Тези хора “са достатъчно доказателство, че на човека може да се отнеме всичко освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път”. Независимо дали човек е лагерник или неизлечимо болен – вътрешната му сила може да го издигне над външната му участ, заключава Франкъл. Следва основателният въпрос – как да се изгради у човека тази вътрешна сила? Как да бъде предизвикан да направи избор в полза на живота и надеждата, а не на отчаянието и смъртта? Франкъл отговаря: като му се посочи предстояща цел, към която би могъл да се стреми, дори ако трябва принудително да настрои ума си към тази задача. Авторът често прилага този метод сам към себе си, за да оцелее духовно в лагера. Когато изпадне в състояние на униние и отвращение от лагерното битие, той си представя как изнася лекция върху психологията на концентрационния лагер и така се издига над страданията на момента, сякаш те са само обект на интересно психонаучно изследване, предприето от него самия.  Като лекар Франкъл вижда тясната връзка между състоянието на човешкото съзнание и състоянието на телесния имунитет. Отчаяните  лагерници боледуват, умират и се самоубиват по-често от силните духом, затова той окуражава своите събратя по страдание, че борбата за живот е изпълнена с достойнство и смисъл и че “от истинско значение е не какво ние очакваме от живота, а какво животът очаква от нас”. Неговите усилия да вдъхне воля за съществуване основателно са наречени  “животоспасяващи процедури”. Той подчертава, че неповторимостта и изключителността, които отличават всеки индивид, дават смисъл на съществуването му не само като творец, но и като незаменим за някого любим и това го изпълва с отговорност да продължава своя живот.  Франкъл описва и психологическото състояние на освободения лагерник – той е като “деперсонализиран” – за него всичко извън лагера изглежда недействително и неправдоподобно. Макар и тялото му да се възползва добре от новата свобода, съзнанието му трудно и бавно се освобождава от дългогодишния натиск. Психичното му здраве е застрашено не само от внезапното снемане на огромното психично напрежение от дните преди освобождаването, но и от други две основни преживявания – огорчението и загуба на илюзиите. Огорчението е породено от неразбирането и липсата на особено съчувствие към тях от страна на другите хора преживели войната. А загубата на илюзиите идва от откритието, че извън лагера страданието не свършва, но дори се усилва поради безвъзвратно изгубените семейство и дом. И все пак Франкъл завършва първата част на книгата си оптимистично: “Венец на всички преживявания на завърналия се у дома е чудесното чувство, че след всичко изстрадано от него няма повече нищо, от което да се страхува – освен от своя Бог.” Във втората част на книгата си Франкъл се противопоставя на популярното схващане, че човек не е нищо друго освен резултат от биологични, психологични и социални условия или продукт на наследственост и околна среда. Той подчертава, че човек може да не е свободен от условията, но е свободен сам да определи каква позиция ще заеме спрямо тях. В този смисъл всяко човешко същество “е в състояние да промени света към по-добро, ако е възможно, и да промени себе си към по-добро, ако е необходимо”. Същевременно свободата трябва да се упражнява от позицията на отговорността, защото в противен случай се изражда в груб произвол. В края на изложението авторът споделя своето кредо на психиатър – от каквото и увреждане или психоза да страда един болен, той все пак запазва човешкото си достойноство и затова светът се нуждае не от психологизирана медицина, а от една  хуманизирана психиатрия. В послеписа на книгата си Франкъл посочва няколко “основания за трагичен оптимизъм”. Човек е способен да остане оптимист въпреки «трагичната триада» - болка, вина и смърт. Това предполага животът да се осмисля като значим дори при най-окаяните условия и човек да прави най-доброто, за да ги преобразува в нещо градивно и стойностно. Как  животът запазва потенциалния си смисъл въпреки трагичните си страни: като се превърне страданието в човешко постижение и завоевание; като се извлече от вината възможност за промяна на човека към добро; като се извлече от преходността на живота стимул за извършване на отговорни действия.  Франкъл отново подчертава своя императив: «Живей, сякаш живееш за втори път и първия път си действал така погрешно, както се каниш да действаш сега». Той схваща старостта като реализиран потенциал в миналото, а не като неосъществени възможности в бъдещето. Безусловният смисъл на живота върви успоредно с безусловната стойност на всеки един човек. Ето защо ценността на човека не се състои само в социалната му полезност докато е млад, здрав и продуктивен. Човек е ценен в смисъл на достойнство. Франкъл предизвиква хората да посрещат трагедията си с достойнство и винаги да остават «свестни», макар и малцинство.  Франкъл завършва своя труд с призива: «Защото светът е в лошо състояние, но всичко ще стане още по-лошо, освен ако всеки от нас не направи най-доброто, на което е способен. Затова нека бъдем нащрек – нащрек в двояк смисъл: след Освиенцим знаем на какво е способен човек, а след Хирошима знаем на какъв риск е изложен.»   Две години преди смъртта си Франкъл казва в едно интервю през 1995 г. следните думи за личната си вяра: „Не си позволявам да изповядвам дали съм религиозен или не. Аз пиша като психолог, пиша като психиатър, пиша като медицинско лице.... Това прави посланието ми по-въздействащо, защото ако ме идентифицират като религиозен, хората веднаха биха казали: Ясно, този е религиозен психолог, оставете книгата му.” После Франкъл добавя: „Виждате ли, аз не се чувствам унизен от това, че някой може да ме сметне за религиозен човек . Бих определил религията като изразяване и проява не само на човешката воля за смисъл, но на човешкия копнеж за върховен смисъл или Свръхсмисъл, което вече не е въпрос на мислене и интелект, а на вяра. Религиозният човек би идентифицирал Свръхсмисъла с нещо аналогично на  Свръхличност, а това бихме нарекли Бог”.   И така, намирам възгледите на Франкъл за живота и човека въобще за оптимистични и конструктивни.  От тях лъха респект към творението, присъщ на религиозните хора. Въпреки че не можем да говорим за него като за новороден християнин, все пак той е възпитан в благочестие и в ценностите на юдаизма. Възгледите му за свободния избор на човека, за личната му отговорност, за извисяването на духовното над телесното, за изпълване на съзнанието с градивни мисли, за смисъла на страданието, за себеотдаването в служба на висши идеали и на ближния – всички те забележително се родеят с основни библейски истини.   

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.