Свободни да бъдем семейство

0

Ние сме по-склонни да помним бурите, заплашили живота ни, отколкото дъждовете, които са го спасявали. По същия начин ние сме склонни да помним големите кризи и повратни точки в нашия живот повече, от тези рутинни, обичайни проявления на благодатта, …

Свободни да бъдем семейство

Свободни да бъдем семейство

Свободни да бъдем семейство Ние сме по-склонни да помним бурите, заплашили живота ни, отколкото дъждовете, които са го спасявали. По същия начин ние сме склонни да помним големите кризи и повратни точки в нашия живот повече, от тези рутинни, обичайни проявления на благодатта, които ни поддържат в пътя.   Като проповедник не обичам да мисля за това колко малко от всички чути проповеди си спомням. Напомням си, че проповядването не е свързано със запомнящи се епифании, а с бавното, скучно формиране на душата чрез постоянната конфронтация с Божието Слово. Без значение дали си ги спомням или не, те все още са там, някъде вътре в мен. Но има една конкретна проповед. Чух я преди повече от 20 години, когато един шотландски проповедник проповядваше за разбойника на кръста и тя все още ме преследва. Сочейки към версията на Лука за покаялия се разбойник, разпънат до Исус, проповедникът каза: „Ако този крадец на кръста е имал членове на семейството си, които са се боели от Бога, те сигурно са очаквали той да отиде в ада”.   Все пак най-лошото място, където човек може да завърши живота си, бил римският кръст и вероятно този кръст бил последната точка от един дълъг, труден, изпълнен с бунт живот. „Ако е имал такива членове на семейството си, те вероятно биха били удивени когато се събудят в Божието присъствие да срещнат човека, когото най-малко очакват да ходи в светлината на вечната Божия благодат.” Не съм сигурен защо тези няколко изречения ме впечатлиха толкова. Може би понеже никога не съм мислел, че  разбойника на кръста може да има семейство и това ми напомни колко често аз съм готов да се откажа от хора, които смятам, че по някакъв начин са твърде далеч от Божията милост.   Проповедта остана с мен през годините. Погребенията, за които споменах, все още ме разстройват, тези събирания, на които всички претендират, че починалият, който и да е той, е бил верен християнин независимо от всички доказателства за обратното. И въпреки това, моят цинизъм е свързан със спомена за тази стара проповед. Във всяка ситуация има възможност, точно както при този крадец на кръста, човекът да се е хванал, може би дори в последния си дъх, за благата вест, която е чул някъде някога в неделното училище, в съживително събрание или на страниците на Библията, която е прелиствал опитвайки се да заспи в някоя хотелска стая.   Ние никога няма да познаем тази страна на Съдния ден. Но можем да знаем, че Бог често ни изненадва и се явява в моменти, които ни се струват безнадеждно отчайващи. „Исусе, спомни си за мен когато дойдеш в царството Си,” простенал умиращият разбойник (Лука 23:42). Той се отказал от илюзиите си, че по някакъв начин може да се справи сам. Изповядвал, че присъдата му била справедлива, но, дори при това, той не изгубил от погледа си възможността да получи милост. И я намерил. „Истина ти казвам, днес ще бъдеш в Мен в рая,” бил отговорът, който чул от окървавения галилеянин (Лука 23:43).   Никое място не изглежда по-далеч от рая от Хълма на черепа. И все пак Исус можел да го види дори и оттам. В пречупеността и ужаса на кръста този разбойник открил славата на един милостив Бог. Но за да я намери този човек човек трябвало да захвърли всички защитни стратегии. Другият разбойник все още се преструвал, изтъквайки собствената си правда, саркастично изисквайки Исус да спаси Себе Си и тях. Но пречупеният разбойник видял това, което упоритият не бил в състояние да види. Раят не може да бъде намерен чрез проява на сила. Раят може да бъде намерен като отвърнем лицето си от тълпите, от самите себе си и погледнем към Този, за Когото казвали, че може би е Божият Христос. След един живот на търсене на Бог-знае-какво той намерил живот, мир и свобода, викайки към Бог знае Кой. Това е и нашата история.   *** Някои от вас четат тази книга, понеже са били наранени от семейството си. Може би сте уплашено дете, провалил се родител, неверен партньор, огорчен брат. Положили сте разбирането си за себе си и може би разбирането си за стойност в този, който сте като част от едно семейство и сте били разочарован. Някои от вас четат тази книга понеже семействата ви са живи фигури в живота ви. Все още не сте били наранени или обезверени или разочаровани. Някой ден ще бъдете. Няма защо да се боите от това.   Невъзможно е за никой от нас да види цялостния спектър на живота ни, но понякога гледайки назад можем да видим малките начини, по които Бог ни се е откривал винаги в една тайнствена скритост, които на времето си са изглеждали като случайности, съвпадения или съдба. Голяма част от това е свързано със семейството. Може би сте този, който сте понеже някой във вашето биологично или църковно семейство е инвестирал себе си във вас, обичал ви е, вярвал е във вас. Може би стe този, който сте понеже сте преживели тези – в биологичното или в църковното си семейство – които са направили точно обратното. Въпреки това все сте тук.   В наше време семейството често е предмет на разгорещени публични спорове. Ние говорим за тези, които „ценят” семейството или тези, които го „деконструират”. И все пак, колкото и важни да са тези разговори, основната реалност е, че всеки един от нас, на някакво ниво се страхува от семейството. Ние знаем, че семейството може да донесе любов, но също така има и риск да ни нарани. Тези от нас със силни семейства често се страхуват, че нещо може да се случи и те да си отидат. Тези без здрави семейства често се страхуват, че никога няма да избягат от причинените вреди или, дори по-лошо, че ще ги повторят. Ние намираме начини да се защитаваме – или като се хванем здраво за семейството или като намерим начин да бягаме от задълженията да бъдем семейство един за друг. Ние се защитаваме като се виждаме единствено като сбор от нашите семейни отношения и отговорности или като се опитваме да избягваме от тези неща. Във всеки един случай ние сме призовани на едно място, на което не желаем да отидем – при кръста.   Гледайки назад в живота си К. С. Луис го обобщава с това, че е бил „застигнат от радостта”. Ако разбираме „радостта” единствено по начина, по който думата се използва най-често около нас, можем да предположим, че това, което Луис нарича „радост,” е същото, което за повечето хора е „щастие” или „задоволство”. За него обаче радостта носи смисъла на копнеж, нещо сладко-горчиво, смисъл на дом, който не е напълно намерен. Пробуждането на радостта било това, което го довело, по един дълъг заобиколен път, до Бога и Отец на Господ Исус Христос. В това Луис долавя отзвуци от един свят, който е отвъд видимия. „Когато се изгубим в гората, всеки знак е от голямо значение,” пише той. „Който го намери първи вика „Вижте!” Всички се събират заедно и се взират. Но когато сме намерили пътя и преминаваме покрай подобен знак на всеки няколко мили не спираме, за да ги гледаме.” Библията ни казва, че един от тези „знаци” за царството е семейството – не просто „семейството” в абстрактен смисъл в големия, широк свят, а нашата конкретна семейна история,  историята на вашия живот. Ако пренебрегнем знака лесно можем да се изгубим в гората  на вселената около нас претендирайки, че по някакъв начин ние нямаме нужда от Баща, че не се нуждаем от дом. От друга страна ние можем да превърнем знака в олтар, гледайки на семейството не само като на едно благословение, а като на бог. Във всеки от двата случая в крайна сметка ще бъдем разочаровани.   Това разочарование не е Божий съд, а милост. Ние всички се покланяме. „Идолът е обект, на когото давате вниманието си с надежда за трансцедентност,” казва един философ. „Идолът е обект, превърнат в огледало.” В някой момент ние ще се разочароваме от лъжливите обещания, давани от идолите. „Този момент, в който изглежда поклонението ви се е провалило, е свят момент,” пише той. „Той е момент на откровение.” Разочарованието е една епифания. Не само този, който прекалено цени семейството си го превръща в идол – същото прави и този, който го цени твърде малко. Всъщност това често е по-вярно за последния, който прекарва живота си, фокусиран върху своето семейство, за да докаже, че не се нуждае от него или че те не се нуждаят от него. Но когато достигнем до края на всичко това, както и да се случи това, ние откриваме свобода.   Семейството не е благовестие. Ако мислите, че семейството е източник на крайния смисъл на вашия живот, вие ще очаквате семейството да ви прави щастливи, да живее според вашите очаквания. Ще достигнете до извода, че дисфункционалното семейно минало, партньорът, който ви е изоставил или детето, което заминава за далечна страна в своя бунт, разрушават живота ви. И когато самият вие предадете семейството си, както неизбежно ще направите, ще прекарате живота си в опит да изкупите греховете си и никога няма да намерите мирa, който търсите. Но ако се отнасяте със семейството си нежно, ще намерите свободата да видите как семейството ви добрува. Когато нямате нужда да бъдете семейният месия, нито то да бъде вашият, тогава можете да инвестиратe в тези, които Бог е поставил около вас. За да намерите свобода и радост вие ще откриете, че семейството е дори по-важно отколкото си мислите – толкова важно, че то е място на духовна битка, битка, която понякога ни поставя стенещи с въздишки, които не могат да се изразят с думи. Без значение колко голяма е пречупеността радостта е възможна. Но тя изисква това, което Мартин Лутер нарича богословие на кръста, не богословие на славата. „Богословието на славата, нарича злото добро и доброто зло,” изповядва той. „Богословието на кръста нарича нещата с истинските им имена.” Виждаме богословието на славата в тези, които ще кажат, че „семейството” е само по себе си социална конструкция и че ние можем да го пренебрегнем или реконструираме. Но виждаме същото и в тези, които защитавайки семейство, ще го идеализират до степен, в която откриват колко трудно всъщност е то.   Кръстоподобният живот ни освобождава от нуждата да идеализираме или демонизираме семейството. Ние не виждаме семействата си като бреме за нас, когато видим, че на кръста, бремето всъщност е благословение. Не очакваме семействата ни да посрещнат всяка наша нужда, понеже имаме пред себе си една вечност на слава. Но това може да се случи единствено в една вселена, в която живеем: вселената, в която Бог се е свързал с нашата човечност, дал е Своя Син в жертва едновременно на съвършената милост и на съвършената справедливост. Ако семейството не е крайният източник на смисъл или на нараняване и болка, ако моят живот е повече отколкото моето семейство, тогава имам свободата да не се прилепвам към семейството си или да ги отблъсквам от себе си. Докато следвам Исус по пътя на кръста, мога да виждам всеки един ден като възможност да изгубя живота си – понякога в обичайните ритми на бабината прегръдка, смяната на пелените, разходката в парка или в пеенето ми в някой хор. Знанието, че животът ми вече е приключил, разпънат на кръста, и че животът ми очаква да избухне в активност, възнасяйки се отдясно на Бога, аз радостно мога да изгубя живота си за семейството си, знаейки, че няма нужда да се защитавам от любовта. Мога да съм свободен да служа, свободен да обичам.   *** Започнах тази книга с разбирането, че кръстът е семейна криза. Там виждаме скритото присъствие на един верен Баща, видимото присъствие на една земна майка, фонът на един живот преминал през детство и роден град. Имаме Младоженец, борещ се за Своята Невеста. Но доколкото знаем разбойникът на кръста бил напълно сам. Човек не очаква членовете не семейството, даже ако е имал такива, да се появят заради някой толкова пропаднал. Вероятно те биха се срамували от него. Не биха искали да признаят, че тяхното семейство е свързано с някой, който е едновременно екзекутиран от империята и проклет от Бога. Въпреки това той не бил без семейство. „Днес ще бъдеш в рая,” не е просто обещание за скорошна среща между двама души.  Не, раят не е самотен, а кипящ и изпълнен с хора. „В дома на Отца Ми,” казва Исус на учениците, „има много обиталища” (Йоан 14:2). С други думи, Той обеща на този окаян престъпник, че едно от тях ще бъде негово. Накратко, каквото и да е чул престъпника от своето семейство, каквото и да е казал на семейството си, думите на Исус към него били думите, които самият Той научил преди много време на речния бряг: „Ти си Моят възлюбен Син, в Теб е моето благоволение” (Марк 1:11).   Семейството е същностно, знак, сочещ встрани от нас към смисъла на самата вселена. Вашето семейство, каквото и да е то, ще ви благослови, може би по начини, които даже не забелязвате в своята моментна заетост. Спрете и отбележете тези благословения. Вслушайте се какво Бог ви казва чрез тях. Точно поради същностната си важност семейството може да ни плаши. Може би се страхувате. Страхувате се да разочаровате семейството си. Страхувате се да не изгубите семейството си. Това също е благодат. Докато лежал на болничното легло, приближавайки се към своята смърт Джон Ъпдайк получил телефонно обаждане от своя свещеник и написал: „Свещеници – тези комични доставчици на смисъл за ужасените.” Най-важните неща имат смисъл точно за ужасените. Но те имат смисъл единствено от другата страна на този ужас. Научаваме това на Хълма на черепа, където можем да видим едновременно ужаса от нашите грехове пред светия Бог и разточителната любов, с която Той идва за да ни потърси, дори до самия кръст и отвъд него. Вашето семейство може да ви причини болка. Какво от това? Да обичаш, означава да страдаш. Но вие сте научили, че страданието не е белег за Божието отсъствие, а за присъствието Му. Научили сте го на Хълма на черепа. Научили сте го, когато за първи път сте чули гласа, който ви вика някъде от древния галилейски бряг: „Вземи кръста си и Ме следвай”. Не се страхувайте. Семейството ви ще ви заведе там, където никъде не сте очаквали да отидете. Но няма причина да се страхувате. Пътят пред вас е пътят на кръста.   Пътят на кръста води към дома. Светлината все още свети в тъмнината и тъмнината все така не е в състояние да я угаси. С каквито и бури да се срещнете, вие ще оцелеете. Ако слушате достатъчно внимателно дори в най-плашещите, най-мрачните моменти, можете да учете гласа на галилеянияна, който казва: „Млъкни. Утихни.” Ако внимавате на нещо повече от вятъра и вълните можете да видите как едни ръце се протягат към вас. Всъщност може да забележите, че тези ръце, които ви държат имат дупки от гвоздеи. Не се страхувайте. Белезите остават, но бурята е преминала.                        Източник: "Семейство, тласкано от бури" Превод: Радостин Марчев    

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.