Свободата – споделена

Предишната част можете да си припомните тук.

Когато се прибрах в селото, реших да се обадя до брат И. Щом ме видяха, той и жена му усетиха вълнението ми и се приготвиха да чуят какво ново се е случило. „Брат и сестра, ние сме вече свободни и ще си пренасяме багажа в Пловдив”. Брат И. си захлупи очите и се затресе в плач. „Какво и правим тук сами в това село и без вас?" Окуражих го, че ще има работа след нас като местен човек, на когото хората ще се доверят.

Следващото нещо, което трябваше да направим, беше да разкрием пред новоповярвалите, че има и други повярвали селото и те трябва да се 

доверят един на друг и да общуват в общи събирания. Когато ги събрахме, беше неописуема радост през сълзи, че не са сами. Имало и други като тях.

След излизането ни от селото брат И. беше ръкоположен за дякон и той върши служението си дълги години. Когато отидохме през следващата година да ги видим, от него лъхаше сила и увереност за служението му. Бог беше го екипирал и помазал за работата му. Той се усмихна и ми сподели интимно: „Знаеш ли, тук настъпи съживление. После минахме гонение, а сега наброяваме 25 човека, кръстени във вода". „Един ден", каза той, „един човек изкачвал единия хълм на селото с  коня си, за да отиде на нивата. От далеч той видял две ръце, вдигнати нагоре. Когато се изкачил на хълма, на равното видял една жена, оставила мотиката си, вдигнала ръце и се моли на полето. Зачудил се човекът какво й става на тази жена".

На следващия ден същият човек отново изкачвал хълма забелязал шест вдигнати ръце на същото място. Когато излязъл на равното, видял три жени, оставили мотиките се молят с вдигнати ръце. „Селото е пламнало," казал си човекът, „щом хората по полето се молят". Обърнал коня си обратно и отишъл в общината, докладвайки на кмета какво е видял. Кметът се обадил на МВР – Елхово и милицията пристигнала в селото. Започнало разследване, разпити, привиквания, но хората издържали и бурята отминала.

Бях много щастлив да чуя това, което не смеех да вярвам, че можеше да се случи в това гнездо на дявола. Но Бог го правеше и то стана. След излизането ни, доколкото вече си спомням, бр. И работи около девет години. Върху него лежеше отговорността за изграждането на тези повярвали хора. Последният път, когато го видях, беше неузнаваем; отслабнал и нещо миришеше на разложено месо. Когато усети огледа ми, той каза: „Не се молете да живея, сега е най-доброто ми състояние да отида в небето". И  той отиде. Неговото място бе заето от сестрата, за която бях писал в по-предните страници. След промените, които настъпиха с падането на  правителството на Тодор Живков още хора се прибавиха и продължават да се прибавят към обществото на спасените. В центъра на селото им беше преотстъпена къща за събранията на църквата. Същата сестра Данче продължава, макар и на възраст, възложената й от Господа работа.

Преди няколко години можах да ги посетя в църква по време на богослужение. Когато ме видяха да влизам и ме познаха, те спряха да пеят, започнаха да викат от радост и се подредиха в редица от всеки желаещ да сподели как е повярвал в Христос. Учуди ме една жена на средна възраст. Каза: „На мен човек не ми каза.  Ангели дойдоха, посочиха ми църквата и ми казаха да отида там и да остана при тези хора. Дойдох и останах тук. Тук е спасението".

****

Отново в Пловдив

Усилено търсихме работа с моята жена и всеки от нас намери. Малката ни дъщеря Рут започна училище и подходяща квартира за семейството ни намерихме в близки вярващи. Остана голямата ни дъщеря Лигия да бъде преместена от Бургас и семейството да бъдем пак заедно. Минавайки през английската гимназия в Пловдив попълнихме молба за преместването ѝ при възможност. Училището беше под много строг контрол на Министерството на Просветата.

След известно време от там ни се обадиха, че едно дете се е разболяло сериозно и едно място е вакантно. Кога разговаряхме с директорката, тя каза: "Как да подберем от три деца кандидати само едно? Как да го направим?" След дни дирекционният съвет заседавал и определили нашето дете по успех да заеме свободното място. Директорката обади, че мога да отида в Бургас да взема документите и багажа и да се представим пред нея за приемане. Haправих всичко за един ден и радостни пристигнахме у дома с дъщеря ни. Жена ми ни посрещна малко смутена: „Директорката се обади, че нещата са се променили".

Родителите на едно от децата-кандидати били активни борци-комунисти. Бащата бил журналист и отнесъл нещата до Просветата в региона. Началникът в Пловдив има последната дума. Цяла седмица детето беше в къщи, а ние престоявахме в молитва. Беше четвъртък вечер; мой приятел дойде от друг град и участва в нашата 

молитва. Когато приключихме, той блажено се усмихваше. Попитахме го какво е преживял. Той каза: „Само едно изречение чух от Бога: „Вашето щастие – Мое задължение!”.

На следващия ден началникът имаше приемно време. Когато влязох, той ме изпитваше с поглед. Въпросите бяха провокиращи. Той знаеше от журналиста за вярата и за интернирането ни с подробности. Получих категоричен отказ. Излизайки от офиса му, аз използвах последния шанс на вярата – благодарих в продължение на половин час на Бога. Така се прибрах в дома си. На другия ден сутринта телефонът в работата ми беше за мен. От дирекцията на гимназията ми се обаждаха: „Нещата се уредиха. В понеделник доведете детето на училище".

Вашето щастие е моето задължение – още звучи в ушите ми. Невъзможното възможно за този, който вярва.