РАДОСТ В СТРАДАНИЕТО

0

joy_400

П-р Николай Стефанов

Днес желая да говоря по една малко популярна тема. Не зная защо, но сякаш в последно време Святият Дух все ме кара да проповядвам неща, които не служат за гъделичкане на ушите на хората и от които не се гради микровълнова църква. Какво представлява тази църква?

Ако сложим в една микровълнова печка чаша студена вода, след една минута можем да извадим чаша с вряла вода. Ако поставим пакет с пуканки – след две минути получаваме купа с пуканки. Но тези от вас, които редовно използвате микровълнови печки, сигурно сте забелязали, че колкото и да са удобни в едно домакинство, при използването им има един специфичен проблем – храната и течностите затоплени по този изключително бърз начин, изстиват много бързо.

Преди известно време в една от църквите, където служихме с Мишел, идваха много помощи. Получавахме цели контейнери с храни, лекарства и какво ли не. Когато започнахме да раздаваме тези помощи, забелязахме че църквата се напълни и хората станаха много редовни на богослуженията. Никой не знаеше момента кога ще раздаваме помощите и не искаше да пропусне. Но беше много интересно, че когато спряхме да раздаваме помощите, редовните и посветени посетители рязко намаляха.

Моето желание е с Божията помощ заедно да изградим една църква тук, във Велико Търново, която да не е от микровълновия тип или да е на приливи и отливи. Това за мен означава, че аз трябва да проповядвам Божието Слово безкомпромисно и всички заедно да бъдем не само добри слушатели на Словото, но и добри изпълнители.  Амин!

Това означава, че вие и аз трябва да даваме всичко от себе си, за да видим:
• как Божието царство расте чрез тази църква,
• как нови хора се спасяват и
• как тези, които са повярвали стават ученици на Исус и посветени Негови последователи.

Желанието ми е заедно да разгледаме посланието на ап. Павел към Филипяните глава по глава като днес ще разгледаме само първата. Ако не сте го чели скоро, ви препоръчвам да го прочете цялото. То е само от четири глави и се чете на един дъх.

Най-повтаряната дума в това Послание е „радостта” и по-точно „радостта в Господа”. Интересен е фактът, че Павел пише това писмо от затвора в Рим и вместо да се оплаква за лошите условия там, за лошата храна, за отношението на пазачите към него, затова че несправедливо е попаднал там, той пише за радостта, която има въпреки своите страдания. И не само това, но в едно сравнително кратко послание, той споменава думата „радост” шестнадесет пъти, което прави темата за радостта основна в неговото писмо до вярващите във Филипи.

Радостта, за която говори Павел в първата глава е: Радостта в страданието. Никой не обича да слуша проповед на такава тема. Всички искаме да знаем за Божиите благословения и това не е лошо. В следващите глави Павел говори и за това. Но помнете, че благословенията не идват без да се плати цена.

Текст: Филипяни 1 гл.
Ст. 1-2 „Павел и Тимотей, слуги на Исус Христос, до всички светии в Христос Исус, които са във Филипи, заедно с епископите и дяконите: Благодат и мир да бъде на вас от Бога, нашия Отец, и от Господ Исус Христос.”

Прави ли ви впечатление как Павел започва своето Послание? Не с големи титли: „Аз, Апостол на езичниците и мъченик за благовестието Павел и моят духовен син епископ/пастор Тимотей…”, а „слуги/роби Исус Христови…” До този момент Павел беше основал вече доста църкви, включително и тази във Филипи и имаше пълното право да се представи като нещо повече от слуга/роб Исус Христов. Но той никога не претендираше с успехите си и титлите си. Павел просто вършеше това, което трябваше да бъде свършено за Господа и оставяше плодът му да говори за него. Павел е един прекрасен пример на смирение за всички нас и нека не забравяме, че преди всичко сме слуги Исус Христови и че трябва да изпълняваме Неговата, а не нашата воля.

Ст. 3-6 „Благодаря на моя Бог всеки път, когато си спомням за вас; винаги, във всяка моя молитва, като се моля за всички вас с радост/със сърце, преливащо от радост, за вашето участие/партньорство в делото на благовестието от първия ден дори досега, като съм уверен именно в това, че Онзи, Който е започнал добро дело във вас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос.”

Още от самото начало на църквата във Филипи, вярващите там са участвали в делото на благовестието на Павел като са му помагали с финанси, молитви и морална подкрепа. Затова всеки път, когато Павел се е молил за тях, той е правил това с радост и благодарност.

Един важен принцип, който всички трябва помним е, че няма значение колко сме помазани за някакво служение и колко голямо може да стане това служение, винаги зад гърба ни трябва да стои поне една локална църква. В последно време стана много модерно да се отрича от някои хора ролята на локалната църква и особено на пасторското служение в нея.

Някои хора проповядват, че не е нужно да ходиш редовно на църква:
• има видео и аудио касети с проповеди,
• проповеди в Интернет,
• CD-та с музика,
• можеш да правиш дарения по Интернет.

И според тях, моделът за ходене и посвещаване на една локална църква вече е напълно остарял. Само не зная как тези хора получават пасторско обрижване, когато преминават през криза, когато се женят, или някой от семейството умре, но това е друга тема. Павел тук пише за важността зад едно служение като неговото да стои локална църква като тази във Филипи.

Бог е направил нещата в Царството Му да работят на принципа на партньорството, а не на суперменството. Павел пише за партньорството/участието на филипяните в делото на благовестието. Те са подпомагали Павел в служението му като мисионер. Освен участието с общи ресурси, партньорството в бизнеса означава и делене на печалбата. В този случай плодът, който Павел е имал е бил плод и на филипяните, които са направили възможно той да прави това, което е правил.

Принципът за партньорството е валиден и за църквата ни. Това означава, че всеки път, когато човек се спаси в нашата църква, всеки един от вас, който е участвал с молитви, дарения, десятъци, помощ като разпоредители и участие в различните служения на църквата, получава частица от наградата за този плод.

Спасението може да е станало чрез проповедта на пастора. Може да е станало чрез проповедта на някой евангелизатор или просто по време на хваление или молитва. Това няма значение! Всички, които активно участват в живота на църквата получават награда за този плод.

Когато се спасяват хора в Индия чрез служението на български мисионери – хората от цяла България, участвали  с молитви и дарения, също получават награда. Когато в Латинска Америка се спасяват хора чрез служението на Стивън Евънс, хората от църквата ни, които са се молили за него и за евангелизациите, които прави там, също получават награда. Когато тимове от църквата ни служат на децата в домовете, с които работим, наградата е отново за цялата църква, тъй като всички заставаме зад тях с молитва и дарения.

Наскоро прочетох някъде, че една църква оказва истинско влияние в обществото тогава, когато ако се премести, затвори врати и я няма вече, има хора, които ще забележат това и на които ще им липсва. Един въпрос, който можем да си зададем е: Има ли някой, който да е благодарен и радостен за нас и нашето служение? Има ли някой, на когото ще липсваме, ако един ден се преместим или си отидем от този свят?

Павел пише, че той всеки път, когато си спомни за филипяните, благодари на Бог за тях и винаги се моли с радост за тях. Ст. 7  „И право е да мисля това за всички вас, понеже ви имам в сърцето си, тъй като вие всички сте съучастници с мен в благодатта/Божиите благословения, както в оковите ми, така и в защитата, и в утвърждаването на благовестието.” Тук апостолът говори за една много важна истина. Когато ние станем партньори на някой в служението, това изисква посвещение и в лесните, и в трудните времена. Павел пише за филипяните, че те бяха негови съучастници в служението както когато той беше на свобода, така и тогава, когато беше в затвора. Какво означава това за нас?

Много хора искат да служат и това е добро и много похвално. Аз постоянно насърчавам хора да се включат в поне едно служение в църквата. Но какво става, когато дойдат трудни моменти в служението ни или в живота ни? Някои хора оставят и служения, и църква и фокусират върху собствените си нужди и проблеми и никой друг не ги интересува и не съществува за тях.

Какво става, когато започне гонение срещу църквата и от това дали ходиш на църква зависи дали ще останеш на работното си място или ще бъдеш уволнен? Аз зная каква е цената да си вярващ, когато беше опасно да си такъв. Но за жалост, много хора избират лекия път.

Какво щеше да стане, ако Павел се беше отказал от основаването на църкви и от мисионерските си пътувания при първата съпротива, която имаше срещу него? Какво щеше да стане, ако той вместо да остави радостта в Господа да му дава сила в затвора, беше изпаднал в състояние на самосъжаление или депресия?

Ст. 8-11: „Защото Бог ми е свидетел как милея за всички ви със сърдечната любов на Исус Христос. И затова се моля любовта ви (един към друг) да бъде все повече и повече изобилно просветена и проницателна във всичко, за да изпитвате нещата, които се различават/за да можете да различавате доброто,, за да бъдете искрени и незлобни до деня на Христос, изпълнени с плодовете на правдата, които са чрез Исус Христос, за слава и хвала на Бога.”

Молитвата на Павел за филипяните включва няколко важни момента:
• Да имат повече любов един към друг. Бог ни учи, че белегът, по който хората от света ще ни познаят, че сме Негови ученици не е колко често ходим на църква, а любовта ни един към друг. Тази любов е избор и тя може да расте и да се задълбочава.
• Любовта им да бъде просветена и проницателна. Това не е някаква феерична или хипарска любов от типа: „Аз обичам всички и всичко”, но любов, която избира да обича въпреки слабостите и грешките на другия. Любов готова да се жертва за другия! Това е любов основана не върху чувства, но върху познаването на Христос и разбирането на Неговата любов и жертва за нас.
• Да изпитват различните неща. Бог ни е дал разум и насоки в Словото си как да изпитваме нещата – кое е добро и кое е зло, кое е от Него и кое не е от Него. Любовта ни не трябва да бъде сляпа, но мъдра.
• Да бъдат изпълнени с плодовете на правдата. Доказателство, че имаме Божията любов в себе си са плодовете на правдата. Ако ги нямаме, ние само се заблуждаваме, че имаме Божията любов.

Ст. 12-14: „А желая да знаете, братя, че това, което ме сполетя, спомогна повече за преуспяване на благовестието, до толкоз, щото стана известно на цялата претория  (войниците, пазещи затвора) и на всички други, че съм в окови за Христа. и повечето от братята на Господа, одързостени от успеха в оковите ми, станаха по-смели да говорят Божието слово без страх.”

Затварянето зад решетки заради вярата им, би накарало много хора да се огорчат или да се предадат. Но Павел видя това като възможност да продължи да разпространява Благата вест за Христос. Той осъзна, че сегашните обстоятелства, в които беше изпаднал, не бяха толкова от значение, колкото какво той би направил с тях. Апостолът реши да евангелизира Римските войници от дворцовата стража и да насърчи вярващите, които се страхуваха от гонението.

Ние можем да не сме в затвора, но също имаме достатъчно възможности да се обезсърчим:
• време, когато сякаш всички врати пред нас са затворени,
• финансово бреме,
• семеен или църковен конфликт,
• загуба на близък или на работа.

Как реагираме в такива ситуации показва какво вярваме! Както Павел, дори в трудните ситуации трябва да търсим начини да споделяме вярата си. Няма значение дали ситуацията ни ще се подобри, със сигурност вярата ни ще порасне. Когато ние говорим безстрашно за Христос и живеем посветено за Него по време на трудни ситуации, ние ставаме насърчение за другите да правят същото. Бъдете насърчители не само на думи, но най-вече чрез живота си и личния си пример!

Ст. 15-17: „Някои наистина проповядват Христа дори от завист и от препирлив дух, а някои и от добра воля. Едните правят това от любов, като знаят, че съм поставен да защищавам благовестието; а другите възвестяват Христа от партизанство, не искрено, като мислят да ми притурят тъга в оковите ми.”

Интересно е, че още по времето на Павел е имало хора, които са проповядвали с погрешни мотиви – да изградят собствената си репутация и име. Но Павел се радва, че въпреки че те не са прави в това, което правят, Христовото име се проповядва.

Ние трябва да помним, че има различни църкви, с различни служения, с различен начин на проповядване и поклонение. Ако в тях се проповядва безкомпромисно Божието Слово, ние сме от една и съща страна на битката за спасяване на души и трябва да се уважаваме и доколкото е възможно да работим заедно. Това не означава, че трябва да толерираме ересите, имитациите на духовните дарби и неща, които нямат нищо общо с Божието Слово. Павел беше безкомпромисен към такива хора. Но ако някой печели души за Христос по начини по-различни от тези, с които сме свикнали, ние трябва да се радваме за това, а не да ги съдим за техните мотиви и методи.

Ст. 19-21:  „Защото зная, че това ще спомогне за моето спасение чрез вашата молитва и подкрепата на Духа Исус Христов, според усърдното ми очакване и надежда, че няма в нищо да се посрамя, но, че, както всякога, така и сега ще възвелича Христос в тялото си с пълно дръзновение, било чрез живот или чрез смърт. Защото за мене да живея е Христос, а да умра, придобивка.”

Както всеки един нормален човек, Павел също ожидаше своето освобождаване от затвора. Той не се удоволстваше в това да стои там. Чакайки процеса си, той беше наясно, че или ще бъде освободен или ще бъде екзекутиран. Молитвата на Павел беше, когато застане на процеса, да има силите да говори смело за Христос без да се срамува и притеснява. Неговото единствено желание беше чрез живота си или чрез смъртта си да прослави Христос.

Някои хора използват ст. 21 да казват, че християните искат да умрат по-рано, защото Павел казал, че е придобивка да умре. Преди десетина години имаше пропаганда срещу евангелските вярващи, че се самоубивали, защото искали да отидат по-бързо на небето. Павел не се натискаше да умира. С тези думи той просто казва, че ако се наложи да умре заради вярата си, той е готов да го направи.

Смисълът на живота на Павел беше да прокламира Христос, а не нещата, след които тичат много от хората от света – пари, известност, сила, удоволствия и престиж. И ако той нямаше възможност да прави това, той беше готов да умре, защото останалите неща нямаха смисъл за него.

Ст. 22-26: „Но ако живея в тялото, това значи да е плодоносно делото ми; и така що да избера не зная, но съм на тясно между двете, понеже имам желание да отида и да бъда с Христа, защото, това би било много по-добре; но да остана в тялото е по-нужно за вас.  И като имам тая увереност, зная, че ще остана и ще пребъда с всички вас за вашето преуспяване и радост във вярата; тъй щото, чрез моето завръщане между вас, да можете поради мене много да се хвалите в Исуса Христа.”

Дори в затвора Павел имаше цел да живее и целта му беше да продължи да служи на филипяните и на вярващите в другите църкви, които беше основал. Едни от неговите най-силни послания са написани точно от затвора в Рим. Фокусът му дори там беше как да служи на другите, а не на своите физически нужди. Добре е всеки един да се запита: На кого служа аз? Какъв е смисълът на моя живот?

Ст. 27-30: „Само се обхождайте достойно на Христовото благовестие, тъй щото, било че дойда и ви видя или че не съм при вас, да чуя за вас, че стоите твърдо в един дух и се подвизавате единодушно във вярата на благовестието, и че в нищо не се плашите от противниците; което е и доказателство за тяхната погибел, а на вас за спасение, и то от Бога;  защото, относно Христа, на вас е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него; като имате същата борба, каквато сте видели, че аз имам, и сега чувате, че съм имал.”

Тази глава завършва с едно насърчение към вярващите във Филипи, а също и към нас. Никой от нас не счита страданията за привилегия. Но когато страдаме, ако вярно представяме Христос пред другите, нашето послание и пример оказват положително влияние в тях. Те са свидетелство за Христос, Който живее в нас. Затова, когато говорим за радостта в страданието, това не е някаква измислица, но тази радост показва една по-различна ценностна система. Ние не се радваме, просто защото страдаме, но защото чрез страданието си за Христос ние по още един начин Го прославяме с живота си.

Радостта в страданието може да дойде само въз основа на един по-различен мироглед за света. Тя може да дойде само от едно истинско познаване на Христос, което променя изцяло смисъла на живота ни. Тя може да дойде в сърцето на човек, който не живее само за себе си, но е посветил живота си в служба на Христос и на другите.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.