Наопаки, всъщност налице

Буря. Вълни. Кораб. Скърца и се огъва. На ръба е да се разпадне под напора на вятъра и ударите на вълните. Вътре – шепа народ, отчаян и обезверен. Животът си отива. Бавно. Ден след ден. Надеждата угасва у всички…

Не у всички.

Един мъж е различен. Вятърът – същият. Корабът – също. Дните еднакво дълги. Небето еднакво черно. Морето страшно. Вълните удрят същия кораб.

Края го виждат всички. Но един мъж не го вижда. Защото краят го няма.

Мъжът просто е различен. Тълпата не може да го смаже. Не може да претопи увереността му. Той гледа небето, но вижда над него. Вслушва се в тишината и тя не мълчи, но говори.

Апостол Павел е мачкан като всички останали от тежките вълни. Притискан е от ниското небе. Ушите му чуват същия писък на огъващия се кораб. Но чува и още нещо. Той надзърта над хоризонта. Вижда ръката на Бога. Чува гласа на Неговия ангел. И сърцето му е пълно с надежда.

Вътре в тази буря, на път за Рим, с несигурно на пръв поглед бъдеще, апостолът гледа с увереност и надежда. Той е изпратен от Бога до древния град и няма сила, която да го спре. Затова може да гледа през облаците и да преминава през вълните. Защото не зависи от обстоятелствата, но от Този, Който ги управлява.

Бурята може да смаже, но може и да издигне. В бурята едни хора виждат гибел. Други виждат нови възможности. Виждат Бога.

И интересното е, че в своя път към Рим, воден като затворник, Павел не само не пада в капана на страха, роптанието и негативизма, натиснат от общественото настроение, но преобръща отчаянието на смазаните пътници в надежда. Той е, който задава стандарта!

Вятърът ечи. Корабът се огъва. Но в един момент вятърът започва да се огъва. И да отстъпва.

Павел продължава напред.

И тогава Рим се огъва. Превива се през кръста. И се покланя на Спасителя.

Защото Христос управлява!