Диверсия в щаба на врага

Има моменти, когато каузата на правдата изисква отказ от насилствена съпротива, но няма случай, когато правдата изисква отказ от съпротива на злото.

В петъка на Разпятието, Христос отказа да се защитава със сила и се остави да бъде разнасян в квази съдебен процес, смазан от бой, а след това мъчително умъртвен. Извършвайки това, Господ разруши самата цитадела на царството на врага:

 Като унищожи смъртта чрез възкресението и даде начало на новото творение.

Като даде Себе си в изкупление за всички, които биха повярвали и приели Неговата жертва.

Като даде могъща перспектива за Божието Царство, събирайки в него хора от всеки народ, на всяко място по земята, във всяко време от историята.

По тази причина и по примера на днешния ден, учениците на Христос са призвани да не се противят с насилие на злото, когато:

Тяхното свидетелство и мъченичество ще посеят семена в народи и царства, които постепенно ще дават още и още плод за Христос и така постепенно ще трансформират самите народи и царства.

Насилието срещу тях е от страна на законните власти.

Насилието срещу тях е в личен план и постъпвайки мирно трупат жар и напрежение върху насилниците.

Във всички тези случаи насилието спрямо християните не е поражение, а свидетелство за изкуплението на Христос. И нерядко в крайна сметка насилниците биват променени. 

Ненасилието далеч не е единствената и препоръчана във всеки един случай реакция спрямо злото. В много житейски ситуации злото трябва да бъде възпирано със сила и здравият разум, житейският опит и Божието слово свидетелстват за това.

Точно затова ненасилието никога не е примирение пред злото. Злото във всички случаи е ясно разпознавано, назовавано и конфронтирано. Просто средството за Неговото неутрализиране е непознато за света, благодатно и нерядко се оказва приобщаващо.

Но по същата тази причина не можем да говорим за християнско ученичество когато:

Не конфронтираме и отстъпваме пред злото защото не го разпознаваме. Това е по-скоро следване на злото, а не миротворство.

Всъщност одобряваме и харесваме злото и тайно се надяваме на неговия успех. Това е нечестие. Някъде в перверзията на блуждаещия ни ум злото извършва някакво въображаемо възмездие срещу неща, които не харесваме или изживяваме обида спрямо тях.

Страх ни е от злото и се боим конфронтацията срещу него да не обърка животецът, който сме си подредили. Това е самозаблуда, не на последно място и защото колкото повече напредва злото, толкова по-объркан ще става живота ни.

И така, нека никой не се самозаблуждава. Непротивенето на злото е следване на Христос, когато посява мощно напрежение в царството на злото. По същество, това е най-силното оръжие, проникване в самият щаб на злото, където причиняваме непоправими щети на противника.

Когато претендираме, че следваме Христос и сме миротворци, докато всъщност не разпознаваме злото, тайно му се радваме или просто се парализираме от страх пред него, просто злото ни побеждава.