Бързай бавно!

Може ли човек да тича и да не бърза?

Може ли да бърза и същевременно да е търпелив?

Търпеливият не е ли в състояние на покой?

Как покоят се съчетава и може ли изобщо да бъде съчетан с бързината?

Явно може!

"Затова, като виждаме, че и ние сме заобиколени от толкова голям облак от свидетели, нека отхвърлим всяка тежест и греха, който толкова лесно ни завладява, и нека тичаме с търпение в състезанието, което ни предстои."

(Евреи 12:1)

Виждали сме човек под стрес как се щура насам-натам, прави неща, движи се бързо, но без никакъв ефект в най-добрия случай. Често дори нанася поражения на предмети, на хора, на себе си в хаотичното си бързане. Дори ние сме били в подобно положение…

Само човек, който подобно на състезател, е трениран да владее тялото, мислите, емоциите си, планира нещата, гони цел, репетирал е, отработвал е многократно движения, трасето, трудностите, уловките по него, може да си позволи да е бърз. Защото се е обучил да не реагира естествено, спонтанно, но разумно и е формирал определени умения. А това не става нито лесно, нито бързо. Нужни са мотивация, труд, упоритост и търпение както към това, че целта не е бързо и лесно достижима, така и към самите нас, че трябва да се усъвършенстваме, смиряваме, че ще имаме неуспехи, падания…

Животът, макар и на тази земя, е състезание със самите нас и си има своите небесни цели. Докато минаваме през трудности, докато усъвършенстваме характерите си, ни се струва, че нещата се случват прекалено бавно. Нужно е търпение и съзнание за небесните свидетели, които ни подкрепят. 

Но същевременно всеки в преклонна възраст твърди, че времето лети, а и младите дори се оплакват, че нямат време… 

Тичаме….

Само че с търпение…

И с вяра…

И с надежда за там…

И с любов. Накъде без нея? Че и защо?