БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНE

clarke_300

д-р Джеймс Кларк

Близостта на България до центъра на турското могъщество, както и вътрешните раздори, я правят първата европейска държава, станала жертва на османското нашествие. Тя е и почти последната, извоювала своята свобода. Българската независимост е резултат основно на чужда помощ, но в същото време е кулминация и на нейното собствено национално възраждане, един дълъг и бавен процес, който включва множество фактори, едновременно революционни и еволюционни по своя характер. Движението, което се разраства в началото на ХІХ век, съвсем справедливо може да бъде наречено Възраждане, тъй като България до този момент, подобно на други православни народи, не е имала такова. Самите участници в това движение осъзнават, че нацията се надига от дълбока дрямка, и говорят за “зора” и “възраждане”.

В течение на векове България е заселвана с турци повече, отколкото други части на Балканите. Двата народа запазват своите различия, въпреки че съществуват аномалии от рода на гагаузи (християнизирани турци), и помаци (българи-мюсюлмани). Ситуацията допълнително се усложнява от нахлуването през ХІХ век на кримските татари и кавказките черкези.

България е плодородна земя в непосредствена близост до Константинопол и Мала Азия. През нея минават пътища в посока север и запад. Докато турците завладяват и опустошават земи, отдалечени от българските територии, властването им не се отразява толкова тежко върху българите. Обстоятелствата им налагат известна толерантност по религиозните въпроси до момента, в който полумесецът започва да бледнее. От тук нататък властта на турските паразити върху останалите им владения става все по-потискаща. По този начин географията и характерът на турското владичество обясняват защо България е последната балканска страна, придобила своята независимост през ХІХ век.

Основните фактори за Възраждането на България могат да бъдат групирани в четири главни категории: политически аспекти; религия; икономически и социални условия; и интелектуално и културно развитие. Като пример за първата категория могат да се посочат положението на България в Османската империя, последиците от кръстоносните походи, продължили от XIV век чак до 1877 г., конкуриращите се интереси на чуждите сили, а донякъде и българското революционно движение. Те играят несъществена роля за зараждането на този процес, но въпреки това са едни от решаващите фактори за неговия завършек. Обсъждането на политическите фактори трябва да включи и целия Източен въпрос.

Бунтовете преди ХІХ век са отделни, несполучливи надигания, причинени от външни интриги или протест срещу конкретни несправедливости. През ХІХ век зачестяват мацинистките заговори и гарибалдийските експедиции като резултат на новия национализъм, но поради своя локален характер и недостатъчна подготовка те също не оказват особен ефект. Дори и последното въстание, което фактически доведе до извоюването на българската независимост беше провал, ако не отчетем по-късната намеса на Русия.

В революционното движение на българите има две фази. В началото се възлагат надежди на чуждата помощ, но след Кримската война радикалите настояват, че  “България сама трябва да се освободи”, докато други все още застъпват идеята за различни варианти на балканска федерация. Друга причина за слабостта на движението е фактът, че радикалите, които работят в по-сигурни места като Одеса, Букурещ и Белград срещат съпротивата на консервативни, „еволюционно” настроени лидери в България и Константинопол, които добре съзнават трудностите и опасностите от една евентуална революция. Последните са за постепенно развитие, сътрудничество с Портата и дори един вид дуализъм подобен на този на Унгария в рамките на Австрийската империя. Впоследствие революционната вълна увлича и представители на по-умерените гледища.

Според професор Ников (имената на авторите и цитираните заглавия са дадени в пълен вид в библиография – Бел. ред.) най-важният фактор за българското обновление е църквата. Въпреки че християнството е разпространено сред цялото население, поради необразоваността и ширещото се суеверие, социалната мощ на религията е силно пренебрегвана. Доказателства за това могат да бъдат открити в разказите на различни пътешественици, прекосявали района по различно време. Религията служи най-вече като бариера между турците и българите, и точно тя става причина да няма расово или културно асимилиране. Религията е важна, що се отнася до целостта на общата историческа традиция;тя пази живи спомените за минало величие и независимост. Въпреки че църквата е в ръцете на гръцките фанариоти, които я използват като допълнително икономическо бреме и инструмент за денационализация, в манастирите се запазват остатъци от славянско богослужение, докато през ХІХ век възниква по-адекватно знание. Религиозните книги, запазени в църкви и манастири от монаси и селски свещеници, помагат да се съхрани известно ниво на образованост. Църквата е и най-същественият фактор за запазване на връзката между България и нейните непосредствени съседи. Гръцкият облик на православната църква има двояко влияние – от една страна неблаготворно, но от друга положително, тъй като тя се превръща в канал за проникване на гръцки културни и революционни идеи. За връзките между Русия и България религиозният елемент, поне в началото, е също толкова значим, колкото и общият славянски произход.

В заключение трябва да се каже, че вследствие на специфичната милетска система, религията се превръща в синоним на произход и националност. В началните периоди православната вяра се подхранва от гръцката националност. Но по-късно, под маската на църковния въпрос, който само формално е религиозен и е насочен директно срещу Фанар, се открояват българските национални интереси. От тази гледна точка движението за църковна независимост би трябвало да се разглежда по-скоро като политическо движение.

Някои автори поддържат тезата, че икономиката стои в основата на Българското възраждане, и този довод има своите аргументи. Въпреки че като цяло Османската империя е изключително изостанала и това оказва влияние върху икономическата стагнация на българите, те имат и известно предимство поради турското отвращение от ръчния труд, което се отразява в сравнително толерантното отношение на поробителите към заниманията на раята, които включват както занаятчийство, така и търговия. Точно поради тази причина на българите е било позволено да се грижат за някои от нуждите на турците в България, в Константинопол и в империята като цяло. В икономическо отношение България е гръбнакът на турската сила в Европа. Това, наред с развитието на занаятите и международната търговия, която започва да нараства през ХVIII век, помага на българите да овладеят контрола върху занаятчийските гилдии, и да доминират  в градовете. От значение в тази връзка са и привилегиите и авторитета на някои градски центрове и занаяти, свързани с обслужването на армията и двореца.

Не е коректно да се твърди, че ролята на градския живот в Българското възраждане е надценена. Почти всяка негова черта се свързва по един или друг начин с цялостното развитие от края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, когато започват да се развиват градовете и средната класа, която се формира предимно от членове на различни еснафи и търговци – процес, който може да бъде сравнен със състоялия се векове по-рано в Западна Европа. Тук обаче той протича в условията на силна съпротива. На много места турците се опитват да запазят контрола над икономическия живот на градовете и по-специално над пазарищата и еснафите, ограничавайки при това безуспешно българите само до производители на земеделски продукти. По-голямата жизненост и трудолюбие на българите обаче надделяват над съпротивата на турците, чиято численост намалява вследствие на епидемии и войни, и те запазват контрол единствено върху кожарството, ковачеството, берберството и кафенетата.

Но еснафите и търговците имат далеч по-голямо значение, когато става дума за засилване на българския елемент за сметка на турския. Специално участниците в сделки, чиито стоки са предназначени за външна търговия (независимо дали това е за чуждестранния пазар или за други части на Османската империя) или тези, които пътуват често придобиват по-прогресивни възгледи и стават по-възприемчиви към външни влияния. Те са и първите, обхванати от духа на патриотизма. Особено активни са при създаването на училища, в които българският език става основен, а също и в антигръцкото църковно движение. На практика от тези хора произлизат книжовниците и учителите, а по-късно и революционерите. Необходимо условие за борбата е формирането на една достатъчно независима класа, която да се пребори дори и с мирни средства с разрушителните ефекти на турското и гръцкото подтисничество в различните му форми, както и с консерватизма на българските чорбаджии.

Друга важна група са капиталистите, които произлизат от средната класа и в някои случаи притежават значително богатство в страната и чужбина (например търговците). Те често осъзнават потребността да изпратят своите деца да учат в Париж, да субсидират книги и училища, а влиянието на някои от тях може да бъде сравнено с това на арменските сарафи пред Портата или Патриаршията.

Отличителна черта на Възраждането е фактът, че почти всички главни негови участници идват от няколко малки планински градчета. Тези места са по-сигурни и по-малко повлияни от процесите на денационализация. Турците се настаняват предимно по главните военни пътища и в няколко стратегически гарнизона като Адрианопол, Пловдив, София, Ниш, Битоля (Монастир) или Варна, Шумен, Русчук и Видин. Затова българското население естествено предпочита местата, отдалечени от главните пътища. Към края на ХVIII и началото на ХIХ век, по време на турското “боледуване”, според руския израз от това време, България често е атакувана от албански разбойници, от банди безмилостни мародери, известни още като „даалии” и „кърджалии”. В резултат на това българското население отново се отдръпва към планинските градове, за да потърси по-голяма сигурност, макар че и те не са предпазени от грабежи. По този начин българският елемент в тези райони се запазва и засилва. Развиват се занаятите и тези градчета са сред първите, които вземат участие в международната търговия. Има и някои изключения, както и допълнителни фактори. Пловдив е много важен за Българското възраждане поради своята големина и средищно положение. Но Възраждането там е забавено поради силна елинизация, и в този град копривщенци поемат и поддържат българската инициатива. Самоков има силната подкрепа на Рилския манастир. Свищов, благодарение на своето местоположение на Дунава, е важен търговски пункт, който е отворен за чужди влияния. Места като Банско, Самоков, Враца, Габрово, Търново, Калофер и най-вече Котел често се срещат в историята на Възраждането.

Преди петдесет години Константин Иречек, един от първите историци на Българското възраждане, написа: „Не силата на оръжието и кръвопролитията, а книгите и училищата са тези, които имат далеч по-важни последици за революцията, която тихо и спокойно си пробива път.” В много отношения политическата и религиозна независимост на България и материалното и социално подобрение на живота на българите са резултат или предпоставка за интелектуалната революция, която превръща възраждането в съзнателен стремеж към национално развитие и признание. Символът на българския национализъм е един монах и тази факт най-добре илюстрира значимостта на манастирите като средища за запазване на идеята за българската националност. През 1762 г. монахът Паисий от манастира Хилендар на полуостров Атон завършва своята забележителна история за българския народ, българските царе и светци. Той се обръща към българите, като ги приканва да следват националните доктрини, съдържащи се в неговия ръкопис “История славянобългарская”.

Дори и днес човек не може да не се вълнува от неговото красноречие. И все пак Паисий би могъл да остане нечут, тъй като през втората половина на ХVIII век българското бъдеще изглежда мрачно. През 1767 г. Охридската патриаршия е заличена от църковната карта, гръцките фанариоти трайно се настаняват както в България, така и на Балканите, а Османската империя е обхваната от хаос и изглежда пред срутване, което предвещава трудни времена за българите. За щастие Паисий намира няколко последователи – монаси като него. Един от тях е Софроний, по-късно епископ на Враца, който пръв преписва ръкописа му и съвсем естествено става и автор на първата печатна книга.

Продължаването на делото на Паисий става възможно благодарение на постепенното нарастване на материалното благосъстояние на българите, но то се дължи най-вече на чуждите интелектуални стимули, характерни за деветнадесетото столетие. Българското интелектуално възраждане се забавя и от специфичното географско положение на българските земи. Западните идеи достигат тук опосредствано, след като са преминали през филтъра на Сърбия, Гърция или Русия. Много преди ХIХ век съществуват контакти с външния свят. Самият Паисий е продукт на външни влияния, привнесени на Атон от монаси от всички части на православния свят. Преди това идеите са прониквали посредством нахлуващите западни армии, католически мисионери, саксонски миньори, търговци  от Рагуза, странстващи монаси и пътешественици.

По същите причини интелектуалното и политическо възраждане на българските съседи започва по-рано. Те се намират в периферията на Османската империя и географски са по-достъпни за външни влияния. По този начин Сърбия, независимо от религиозните различия, поддържа тесни контакти с венецианско-югославската цивилизация от Адриатическия регион. Още по-силни са влиянията, идващи от северната страна на Дунава. Сърбите от Унгария служат като мост между Сърбия и Централна Европа. От друга страна, самата Сърбия е мост между България и Запада.

Като цяло  „илирийските” влияния са съществени за България. Те се осъществяват чрез пътуващи търговци от Рагуза и хърватски католически мисионери. Сърбия, поради своята близост, църковнo, националнo и езиково сходство, също оказва влияние особено върху северозападните и македонски райони. Важно е да се има предвид, че до втората половина на ХIХ век българите са единодушни по отношение на своите общи връзки със Сърбия, и „македонски въпрос” не съществува.

Късните сръбски претенции към Македония са аналогични на претенциите на фанариотите към България като цяло. И в двата случая тези претенции водят до изостряне на традиционните връзки на България с тези две нейни съседки. Българският църковен въпрос, завършил с придобиването на собствена Екзархия, ограничава гръцките претенции към Македония и я прави гореща точка на спорове между Сърбия и България. Съвсем погрешно е да се смята, както твърди школата на Белич, че Екзархията стои в основата на българските „претенции”. Преди нейното създаване не съществуват подобни претенции от страна на сърбите, имат ги само гърците.

Фактът, че най-ранните следи на интелектуално възраждане се откриват в Македония и другите западни части на България, е достатъчен показател за сръбското влияние. Няколко български диоцеза са под юрисдикцията на Ипекската патриаршия. Сръбските манастири също допринасят в голяма степен за запазване на църковнославянското богослужение сред българите. Връзка може да се открие и по отношение на българската търговия с Централна Европа, активизирана в края на ХVIII век, която преминава през Сърбия. Български търговци от Македония пътуват до Будапеща и Виена. Вярно е, че те почти неизменно се представят за гърци или сърби, но именно благодарение на тях става възможно отпечатването на първите български книги. Този факт убедително илюстрира невъзможността интелектуалният фактор да се разглежда отделно от другите фактори, допринесли за възникването на Българското възраждане.

Сходството между двата литературни езика – славяносръбският и славянобългарският – е толкова голямо, че позволява да се говори за сръбско-български език, който благоприятства обмяната на идеи и литературни влияния, и помага на българите директно да се възползват от сръбското възраждане през ХVIII век. Те имат и свой принос към него. Христофор Жефарович от Дойран е авторът на първата сръбска печатна книга. Друга важна връзка е историята на Раич за българите, хърватите и сърбите, която е публикувана в края на ХVIII век, въпреки че е съставена много години по-рано, някъде около времето, когато Паисий написва своята История. Няколко издания на българската част са публикувани с финансовата подкрепа на български търговци в Австрия. Много сърби взимат пряко участие в българското интелектуално Възраждане през деветнадесети век като учители и автори (особено Константин Огнянович). Българи се учат в училища в Белград, където се издават и много български книги.

Влиянието на големия сръбски реформатор Доситей Обрадович осезаемо се усеща в България – както чрез неговите творби, така и по-късно по време на църковния въпрос, когато антиклерикалните му идеи се радват на широко одобрение. Интересно е да се отбележи в тази връзка, че за да привлекат местното население, американските мисионери отпечатват две от неговите творби, изпъстрени с примери за злоупотреби в лоното на православието.

Освен със своя директен принос, Сърбия служи и като канал за проникване на руските влияния, усетени в самата нея през първата половина на ХVIII век във връзка с откриването на училища и отпечатването на учебници. По-късно Сърбия, най-вече чрез Вук Караджич, става непосредствен фактор за проникване на германо-славянски идеи от Виена и Прага. И най-сетне фактът, че Сърбия успява да получи политическа автономия й придава допълнителна значимост в очите на българите като пример за собствените им стремежи. Крал Милош е смятан от българите за посредник в отношенията с Портата и получава много писма с най-различни молби. Един от приносите на краля за българското интелектуално възраждане, е разрешението за отпечатване на български книги в сръбската правителствена печатница.

Проследявайки различните влияния върху българското интелектуално развитие, трябва да разграничим основните фактори до ХІХ век и последвалите ги революционните идеи. Гръцкият фактор е най-важен, тъй като представя осъзнатото желание за културна, религиозна и политическа независимост.

Четвърт век преди Гръцката революция гръцката литературна дейност необикновено се активизира. Във Венеция, Виена, Румънските княжества и Русия са отпечатани много книги, издават се периодични списания, създадените през ХVIII век училища процъфтяват. В същото време търговията нараства, а хората от островите забогатяват от военновременни спекулации и от пиратство. Част от това развитие естествено се разпространява и сред българите, благодарение мощта на гръцките училища, език и книги. Много събития като например Френската революция, която стимулира гръцкото национално възраждане, оказват въздействие и върху българите, но не като на българи, а като на „гърци”.

Българите посещават гръцки училища, участват в гръцката търговия, присъединяват се към гръцки тайни комитети, участват в революцията и дават своя принос в гръцката литература. Когато по-късно това общо „гръцко“ възраждане придобива български характер ние откриваме, че почти всички български учители, писатели и революционери, са продукт на гръцката култура и на практика първите български книги са превод или компилация от гръцки източници. По този начин и голяма част от западноевропейската литература достига до българите.

Българите се проявяват като ревностни ученици на гърците. За кратко време те откриват общите принципи на национализма, научени в гръцките училища и принципите заработват за самите тях. Това осъзнаване бележи началото на българското национално възраждане. Когато гръцкият национализъм, вдъхновен от успеха си, става все по-войнствен, особено чрез фанариотската църква, се ражда и български вариант на този национализъм, още по-краен по своя характер, който се разпространява и сред презираните от гърците „дебелоглави“ българи.

Българите извличат полза от гърците и по много други начини. Например противоречията „модерно-класическо” по отношение характера на гръцкия език присъстват и в българските езикови спорове през 40-те години на ХІХ век. Създаването на независима Гърция поставя въпроса за взаимоотношенията между нея и Патриаршията. Ожесточените спорове в крайна сметка дават на българските патриоти достатъчно средства за борба по време на църковния въпрос.

Погърчването, което се оказва много опасно за България и фатално за някои части на Македония, фанариотският режим и острите конфликти, породени от бунта срещу Патриаршията, не трябва да омаловажават позитивните страни на светското гръцко влияние.

Участието на Румъния, що се отнася до оказването на външни културни и интелектуални влияния върху българите през XIX век, може да се определи като незначително в едни аспекти, и огромно – в други. Манастирите във Влашко и Молдова са от голямо значение, тъй като първоначално имат славянски характер. Князете щедро подкрепят славянските манастири, разпръснати по целите Балкани. Румъния също е източник на гръцко интелектуално влияние, тъй като гръцките училища в Букурещ и Яш са едни от най-старите и най-добрите. Но главното значение на Румъния е в нейната близост и сигурност. Там български търговци натрупват състояние и достигат до Трансилвания и Русия. Пресичането на Дунава е най-лесния начин да се избяга от турското потисничество, и по-голяма част от революционните начинания през ХІХ век, като се започне от Ипсиланти и се стигне до Христо Ботев, са заченати на румънска земя. Букурещ е за България като Цюрих за Русия – убежище, крепост на революционното движение и български интелектуален център, който отстъпва само на Цариград. Всъщност историята на Букурещ е въплъщение на българското национално Възраждане, но тази история все още не е написана. На румънските княжества се гледа като на продължение на България, но след последователните загуби на Добруджа остава само горчилка.

Един задълбочен и многостранен анализ не оставя съмнения, че Русия заема първо място в Българското национално възраждане. Русия без преувеличение може да бъде смятана за български съсед, особено след присъединяването на Бесарабия. От гледна точка на последователността, разнообразието, интензивността и резултатите няма друга държава, чието влияние да може да бъде сравнено с това на Русия. Тук са изложени само няколко аспекта на това влияние.

Преди XIX век, когато расовото осъзнаване в лицето на общия славянски произход има голямо значение, религиозните връзки между България и Русия са най-очевидни. Това се отнася не само за България, но отчасти и за Русия – най-могъщата православна и славянска страна. Тези връзки се утвърждават при взаимните посещения на монаси, чрез манастирите и най-вече тези в Атон, чрез русифицираните  църковнославянски печатни книги. Фактът, че руската православна политика означава нещо повече от панславизъм се доказва от нерешителната й позиция по българския църковен въпрос. Търговските връзки между България и Русия в рамките на руско-турските взаимоотношения имат случаен характер. След мирния договор от Кючук-Кайнарджа, българските търговци откриват възможности за търговия с Русия и основават свои представителства там. В резултат на интелектуалното възраждане в България нараства и взаимното търговско проникване, чиито последици са финансовото подпомагане за отпечатване на книги, откриване на училища и образование на български младежи.

Няколкото последователни руско-турски войни имат огромни последици за българите, особено последната. Началото им е поставено по време на втората война на Петър Велики срещу Турция. Независимо от епизодичните ефекти, които предизвиква преминаването на руски войски през България, тези войни поддържат българските надежди, съсредоточени сякаш в една  „северна звезда“, въпреки многото горчиви разочарования, произтичащи от факта, че Русия има далеч по-големи амбиции от освобождаването на своите български братя. Много важна последица от руския „Drang nach Suеden“ [настъпление на юг- Бел. ред.], е отварянето на Южна Русия за колонисти, от което българите се възползват в голяма степен, както и масовите емиграционни вълни, следващи всяка руско-турска война. Както в случая с емиграцията в румънските княжества, така и многочисленото българско население в Бесарабия стимулира търговията, особено през Одеса и позволява сравнително свободно българско развитие под руско влияние, съсредоточено в Болград, столицата на една практически автономна българска колония.

Ако творчеството на Паисий бележи началото на първата фаза на Възраждането, то Венелин има същата роля за втората част на тази велика епоха. Всъщност малко преди завършването на този процес Венелин е признат за негов истински автор. Обяснението се крие във факта, че по това време той придобива изключителна известност, докато от друга страна, Марин Дринов е първият, който предлага Паисий за основоположник на Възраждането /16/.  По силата на обстоятелствата следовниците на Паисий отначало остават неназовани, а революционните му идеи трябва да преодоляват множество пречки. Венелин се появява седемдесет години по-късно, доста дълъг период, през който възникват различни благоприятстващи фактори. Някой дори може да каже, че ако не беше Венелин, Паисий най-вероятно би останал познат само на един тесен кръг сродни души.

Разликата между Венелин и Паисий е от същия порядък като разликата между консервативните и модерни българи, или като разликата между славянската и българската история. Венелин е един „научен“ Паисий, но научен само доколкото отразява новите научни методи на ранния ХIХ век. В основата си той едва ли е по-критичен. С други думи, Венелин съвсем точно отразява съвременните нему идеи на германския романтизъм и национализма в Бохемия, направили до голяма степен от филологията наука за изучаване на расовия произход и историята. Проучването на родния език и неговия ефект върху родната литература са от особено значение за онези славяни, които сe намират под немско или гръцко културно влияние, откъдето идва и значимостта на филолозите за славянското възраждане в Австрийската или Османската империи. Кратката кариера на Венелин илюстрира начина, по който този процес достига България чрез Русия, където е подсилен от специфичната славянофилска ориентация на тази страна.

В историята на руско-българските отношения и в историята на Българското възраждане едно от най-големите имена е това на Васил Априлов, у когото може би се срещат всички основни аспекти с изключение на революционния. Априлов е жител на малко балканско градче, който успява да се замогне като търговец в Москва и Одеса и преминава през всички стадии на гърчеенето до момента, когато прочита Венелин и животът му се преобръща. Неговата реакция, макар и по-крайна от обикновено е типична за много други българи, попаднали под въздействието на гръцката култура, което е и причина за русификацията, характерна за втората фаза на Българското възраждане. Не може да се каже, че русофилството не съществува до времето на Венелин-Априлов, както и че гръкофилството отсъства след това. Всъщност това са два противопоставящи се лагера, където елинизмът присъства до край и където срещаме един мощен отпор на русификацията. Но някъде от 1840 г. първите учители, образовали се в Русия, започват да се завръщат. Влиянието на Русия става доминиращо, особено по отношение на езика и литературата. До голяма степен именно на Васил Априлов се дължи насочването на потока от студенти към Русия. Той инициира реформи в образованието, пише за българската история, пропагандира общите литературни стандарти и подкрепя движението за национална църква. Той на практика се превръща в „обменен център”, в средище за всички идеи относно жизненоважни въпроси, касаещи България и Русия.

Сърбия, Гърция, Румъния и Русия в никакъв случай не са единствените външни фактори, съществени за Българското възраждане, но са безспорно най-важните. Ролята на други страни е косвена и не толкова значима. Например чешкото възраждане въпреки огромното си значение, се усеща в България чрез Сърбия и най-вече чрез Русия, и проводници на неговите идеи са руски слависти.

В хода на възрожденския процес български студенти започват да следват във всички европейски страни. Тези, които заминават за Виена или Прага, влизат в лични контакти с хора като Павел Шафарик, който е крайно заинтересуван от всичко случващо се в България. Въпреки че много българи, които отиват в Русия, са задължени да приемат теологично образование, смятано за най-подходящо за тогавашните условия в България, други установяват преки връзки със славянофили и хора с прозападна ориентация, а по-късно и с революционери. В Русия те за първи път се запознават и с творчеството на различни немски философи. Много българи пътуват до Италия, за да следват медицина, и по този начин попадат под влиянието на така нареченото „ризорджименто“.

Париж също привлича много българи, най-вече поради присъствието там на доктор Петър Берон, учен-енциклопедист от хумболтов тип, чрез когото България дава своя принос към общата наука. /18/.  Един студент в Париж – Александър Екзарх, донася идеите на Сен Симон и най-малко един българин намира място на барикадите през 1848 г. Броят на  българските възрожденски книги, преведени от френски език, свидетелства за голямото влияние на френската литература, макар че повечето от тях са превод от втора или трета ръка.

Когато се говори за чужди влияния върху България, не могат да се пропуснат унгарските и полски бежанци от 1849 г., които за известно време намират убежище в нея. Някои от тях стават учители по музика и помагат да бъдат поставени първите пиеси. По-голямата част от тях остават на турска държавна служба и приемат турски имена. От 1831 г. поляците проявяват интерес към България, като част от един по-далечен план, обхващащ организацията на Католическата лига от Франция, Австрия и папството за противопоставяне на руското влияние на Балканите. Поляци и българи работят заедно в Париж и в България под ръководството на Чайковски, познат още като Садък паша. Надеждите на тези католици и техните антируски интереси намират своя връх в униатското движение и се срутват с неговия край. Що се отнася до католическите мисионери, най-вече италианци, французи и поляци, те също са част от това чуждо влияние.

Мисионерският интерес към България е особен процес, тъй като представлява съзнателен стремеж да се влияе върху българите чрез тяхната религия. Мисиите, и по-специално тези на протестантите в сравнение с католиците, са специфичен продукт на ХIХ век. Римските претенции и планове за България са доста по-отдавнашни. Началото им се корени в ранните дни на папската сила и битката между Изтока и Запада. Логично е, ако не и неизбежно, българите да попаднат под влиянието на Константинопол. В последствие Папата прави нови и временно успешни опити за установяване на своята юрисдикция върху българите. Ранните униатски интерлюдии имат предимно политическо въздействие, точно както и тези през ХІХ век. Непосредствено преди турското нашествие съществува кратък период на трескава активност на католически мисионери на северозапад в резултат на унгарските завоевания на Балканите.

Контрареформацията, почувствана в България през ХVІІ век, има за цел да сложи край на развитието на процеса на реформация сред южните славяни, но също и да се противопостави на православието и да подпомогне изгонването на турците. Ръководителите на това движение са предимно босненски и хърватски францисканци, но също така и българи, силно сплотени от чувството за принадлежност към славянския език и подпомагани от рагузки търговци. Доказателство за това е малък религиозен памфлет, отпечатан в Рим през 1641 г. от Филип Станиславов, български католически епископ в Никопол, памфлет, който се приема за първата печатна българска книга, но е написан на сърбохърватски.

Католическата пропаганда от ХVII век намира почва сред павликяните, които по това време са преследвани от православната църква. В резултат на това техният диалект е превърнат в литературен език, който съществува и до днес. Хабсбургите се опитват да използват католическото движение в техните кампании срещу Турция, но тези усилия приключват катастрофално, когато българската католическа революция е задушена, и Чипровци, крепост на българския католицизъм, е разрушен през 1689 г. Много павликяни намират убежище във Влашко и Трансилвания, и това е края на процъфтяващата някога католическа пропаганда. Все пак някои павликянски католици остават в Пловдив, София и специално в Среднодунавския район – зона на религиозно управление, както католиците във Влашко, и когато през ХIХ век католическата мисионерска активност е възобновена вече има добри условия за работа. Опитът през  шестдесетте години да се направи голям капитал от българския църковен въпрос чрез униатското движение, напълно се проваля най-вече защото и двете страни търсят предимно политически облаги.

До идването на протестантските мисии през ХIХ век е направен само един, при това неуспешен опит да се запознаят българите с протестантството. Този опит е свързан с южнославянската реформация в лицето на Унгнад, Трубар и други, чиято литературна дейност е от огромно значение за словенци и хървати, но чиято работа почти не достига до българите. Интересно е все пак да се отбележи, че в своите преводи на Библията тези хора имат предвид и българите.

Що се отнася до протестантските мисии сред българите, те са изцяло продукт на Америка и Англия, и трябва да се разглеждат паралелно с връзките между тези две държави и направеното в България. Всеки български ученик е запознат с имената на Уошбърн и Лонг, както и с тези на Скайлър, Макгахан и Гладстон. Важната роля, която тези мъже изиграват в информирането на световната общественост за българските кланета е техен по-скоро мрачен, отколкото забележителен принос. Вярно е, че английският интерес към България е предимно политически. Той е част от традиционната близкоизточна политика за осуетяване действията на Русия, запазване териториалната цялост на Османската империя и в същото време нейното реформиране. Като се има пред вид Сан Стефано и ако за момент оставим настрана направеното от Гладстон, българите смятат Англия по-скоро за пречка за осъществяване на националната си кауза.

Политическите и дипломатически съображения не могат да се разглеждат извън обсега на протестантската мисионерска работа. Въпреки че Държавният департамент поддържа сравнително постоянно политиката на ненамеса, отделни американски официални представители в Турция често оказват помощ на мисионерите. Това се отнася и за някои английски представители като консул Блънт и лорд Стратфорд. Като цяло протестантските мисии дължат твърде много на добрата воля на дипломатическите представители в Османската империя и в други части на света. От друга страна мисионерите също оказват влияние върху курса на дипломацията в Турция чрез своето враждебно отношение към Русия, борбата им за религиозна търпимост и други аспекти.

Делът на Америка в Българското възраждане е незначителен и най-вече с благотворителен характер, както признават и самите българи. Той се свързва почти изцяло с дейността на протестантските мисии. Трудно е да се каже какво точно е влиянието на самите мисии. Англоезичната литература е пълна с преувеличени твърдения относно мисионерската работа като цяло и по-специално за работата в България, като в това отношение няма разлика между изявления на мисионери или техни поддръжници. Причините са съвсем очевидни. Такива твърдения са правени ad majorem Dei gloriam [във възхвала на Бог –Бел. ред.], за да се оправдаят употребените средства и да се обезпечи бъдещо финансиране. Съобщава ни се примерно, че „първите печатни преси в Османската империя са мисионерските“ и че „първите печатни книги са Библиите“. По отношение на България много по-приемливо е да се напише, че „българските земи и възраждането на българската националност… са резултат преди всичко от работата на Робърт Колидж“ или че „Илайъс Ригс с помощта на Лонг е всъщност човекът, който създаде съвременния български език.“

Друг вид неверни твърдения идват от българската пропаганда в усилията й да спечели американските симпатии. Например твърди се, че „българската Библия е първата творба, написана на роден език на Балканите“ и „седемдесет от първите сто книги на съвременен български език са издадени със съдействието на тези [американските] мисионери“, докато всъщност истината е, че става дума само за половин дузина. /26/.  По правило българските автори обикновено пренебрегват или омаловажават приноса на английските или американски мисионери, идентифицирайки ги с протестантизма. Причините могат да бъдат търсени в твърде голямото значение, което се отдава на политическите събития, взели връх в националното възраждане, с духа на религиозния и културен национализъм, възпитавани от движението за независимост, или в много случаи с недостатъчното познаване на фактите.

Протестантските мисии в България и Българското национално възраждане през ХІХ век имат много общи неща. Протестантите акцентират главно върху значимостта на Библията, тъй като четенето на Библията на роден език винаги е първостепенна цел на протестантските мисии. Това обикновено включва нейното превеждане, популяризиране и разпространение. В тази дейност мисионерите използват преводите на Библията, религиозни брошури и училищни дружества. Излишно е да се подчертава важността на библейския превод на говоримия език на който и да било народ, но не може да се каже, че преводът на Библията на български език през ХIХ век е равен по значение на първия български превод, направен хиляда години по-рано, или на немския превод на Лутер.

Но ако не може да се твърди, че преводът на Библията на говорим български създава националния литературен език, то най-малкото може да се каже със сигурност, че протестантските мисионери участват в този процес. Пълният превод на Новия завет от 1840 г., както и преводът и преработката на цялата Библия, издадена през 1871 г., оказват влияние върху развитието и стандартизацията на езика, и спомагат за освобождаването на българите от оковите на гръцката църква.

Преводът на Новия завет е от изключително значение – както за протестантите, така и за православните християни. Той е далеч по-важен от превода на Стария завет, и затова винаги се превежда първи. Първият неуспешен опит да се преведе Новия завет бележи началото на протестантския интерес към българите. Между 1762 и 1829 г., период, определян от Арнаудов като „ранно Възраждане“, българите самостоятелно се занимават с този проблем.  Контактите, които се установяват между чужденци и местни дейци имат за цел да доведат тази съвместна задача до успех. Преводачът Неофит Рилски е свързващото звено. В много отношения той доминира в първата и може би най-важна фаза на българското културно и интелектуално възраждане.

Преводът на Новия завет се сблъсква с много от проблемите, пред които се изправят и по-големите движения като това за литературния език, училищата и публикациите. Върху работата оказват влияние Русия, Сърбия, Румъния, Гърция и Фанариотската църква. Новият завет, който се появява благодарение усилията на Британското и чуждестранно библейско дружество, работещо в началото чрез Руското библейско дружество, слага началото на американската протестантска мисионерска работа сред българите, която се развива успоредно с напредъка на Българското възраждане. В резултат на сътрудничеството между библейските дружества, американските мисионери и българите Фотинов и Славейков, които Следващите глави не са свързани с башибозука и черешовото топче, а с Библията и процеса на нейното отпечатване и издаване.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.