Време е!

Какво да кажем за хората, за които сме "другите"? Знам, че след тези мои думи ще чуя укори, но това никога не ме е спирало. Питаме се, защо е притискано и мачкано християнството и избутвано в ъгъла  от днешния свят. Защото се борим помежду си, а не с основния си враг – грехът и княза на злото. Защото не сме добър пример за невярващите с присмехулните си подмятания към братя и сестри (от друга църква и дори в собствената си) от кулата на своята духовна гордост.

Не може да не сте забелязали, че често разговаряме с хората от света – уж на български, а не се разбираме. Налага се да дообясняваме почти всяка дума. И пак ни гледат като извънземни или нещо сбъркани. А в същото време говорим с християнин от другия край на света и товорим "един език" езикът на Словото и всичко е просто и понятно. И всяка дума ни докосва и вълнува. (Поне с мен е така, когато разговарям с хора от най-различни деноминации, но дълбоко "потопени" в Исус). Обикновено се спъваме  в различията помежду си – колкото и дребни да са.  Спорим и се надпреварваме да доказваме, че сме по-прави, по-верни, по….                     

С децата ми готвим понякога отделно, защото аз обичам повечко лук и подправки, а някои от тях не ядат изобщо лук, но готвим заедно, с любов и усмивка и всъщност ядем едно и също. И винаги (когато можем), сме заедно на трапезата.   

Първото правило на лукавия е "Разделяй и владей". Разделили сме се на три клона и на толкова деноминации и така упорито търсим съчицата в окото на брат си, че сме заковали с гредите в нашите очи прозорците на братолюбието. Последно време е. Демонизмът набира сила и шества по земята, нахлу даже във филмчетата на невръстните, говори понякога от учебниците им в училище и не слиза от новините. А ние се затваряме все повече и повече в своята себеправедност от страх – да не се оскверним от ближния.

Кой тогава ще тръгне като Христос между погиналите?

Кой ще ги прегърне с любов, ще ги утеши и ще им покаже пътя на спасение – без да ги съди високопарно, да ги сочи с пръст и да ги презира (както правим дори помежду си).

Може във всичко да сме праведни, но нямаме ли любов помежду си, наистина ли следваме Христос?

Време е, мили мои близки, роднини, приятели и непознати! Време е днес! Да спрем, да се вгледаме в себе си и да изхвърлим боклука от душите си! Време е да се покаем! И да се помирим с Бога! Днешният ден е ден на истината, илюзиите рухнаха, плановете се оказаха изпразнени от съдържание, смисълът на живота се оказа не в далечното бъдеще, не в мизерното настояще или поукрасеното във времето минало. Смисълът е в нас.

Време е да прекроим не другите, а себе си.

Време е да преподредим приоритетите си – сигурното и несигурното, ценното – от безценното, нравственото – от безнравственото, временното от постоянното и вечното.

Време е за покаяние, истинско, катарзисно и фундаментално.

Време е не за съмнение, че има нещо там, че може би бихме повярвали!

Време е за вяра – силна, единствена и непоклатима!

Време е! Не чакайте до утре! Утре … е илюзия! Най-страшната!