3. КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ

­­­През 311 г., след смъртта на император Галерии, престават гоненията срещу християните. За кратко избухва борба между съперниците за върховната власт, усложнена от това, че Римската империя по това време е практически разделена на две половини – Източна и Западна. След една решаваща битка при Милвианския мост близо до Рим, Константин става император. В борбата за трона Константин, загубил вяра в националните богове, потърсва помощ от християнския Бог. Евсевий разказва как малко преди битката императорът видял в небето огнен кръст със следния надпис на гръцки език „Чрез този знак победи“. Константин приел кръста за свой символ и с кръста напред неговите воини постигнали победа.

Не е доказано дали Константин наистина е вярвал в Христа. Неговите предшественици са преследвали християните по политически причини. Той ги закрилял по същите съображения и е бил склонен да продължи политиката на търпимост, установена година преди неговата победа. Това е повратен момент не само в историята на империята, но и в историята на Християнската църква.

Дали е било промяна към добро? И да, и не! Преследванията били прекратени, защото императорът вече станал защитник на християнската вяра, въпреки, че се кръстил едва година преди смъртта си, през 337 г. Построени били множество християнски църкви. Епископи и проповедници получавали заплата от държавата. Неделята, святият ден за християните, била призната за почивен ден, на който било забранено да се работи и дори на войниците-християни било разрешено да посещават богослуженията. Всичко това било голямо благословение за Божия народ; ведро затишие след тежка и продължителна буря.

Но заедно с търпимостта дошла нова опасност. Сега било въпрос на почест и престиж да бъдеш християнин. Най-високите държавни и обществени постове били давани на християни. Християни поели всички ръководни длъжности. Много езичници се обърнали към християнството, за да придобият влияние и облаги. Исус би им казал: „Търсите ме, не защото видяхте знамения, а защото ядохте от хлябовете и се наситихте“ (Йоан 6:26), тоест за да спечелите земни блага. „Горко на вас, когато всички човеци ви захвалят“ (Лука 6:26) предупреждава Той на друго място в Библията. Със сигурност хората със светска нагласа са нежелани членове на Църквата.

И как само се променя външният облик на Църквата! Гордостта и външният блясък изместват естествената простота, защото приемането на кръста се превръща от упрек в слава и почест. Акцентът се измества върху ритуалите – външните прояви на християнството. Константин дава на Църквата правото да получава дарове и наследства. Той самият я дарява пребогато. От този момент в Църквата се загнездва светски дух. Не след дълго в големите градове епископи заемат местата на предишните наместници-езичници и дават лош пример с охолния си живот, който противоречи на християнското учение. „Вземете моето иго върху си, и научете се от мене; защото съм кротък и смирен на сърце.“

Най-голямата опасност, застрашаваща християнството възниква, когато императорът решава сам да управлява Църквата. Господ Исус Христос е глава на Църквата и не би трябвало да се допуска никоя земна сила да упражнява своето влияние, още по-малко своята власт, в тази духовна сфера, която е под върховното управление на Христа. Но Константин свиква събори на епископи и други църковни лица, които се ръководят лично от негово име.

Не е чудно, че при такива условия твърде скоро се проявяват белезите на ереста и апостазията.

Арии, презвитер на Александрия, открито оспорва божествената характеристика на Христос, като твърди, че Христос е мит. И хиляди възприемат погрешното му учение. За да се справи с тази ерес, Бог издига Атанасий, също от Александрия, който написва прочутата книга „За превъплъщението на Божието Слово“, в която защитава истинската библейска доктрина за личността на Господ Исус Христос. Атанасий остава в историята с фразата „Athanasius contra mundum“ (Атанасий срещу света), която означава, че дори той да е единствен прогласител на истината, ще бъде готов да я защитава срещу всичките ѝ врагове.

Във връзка с острите спорове, възникнали по повод арианството, през 325 г. Константин свиква общ църковен събор в Никея, Витиния, близо до град Византия, по-късно прекръстен на Кон-стантинопол.

На събора присъстват около 300 епископи, като повечето от тях идват от източната част на империята. Арианството е заклеймено и е прието определение на християнската вяра, което става известно като Никейското вероизповедание. Този документ бележи етап в развитието на църковната история и е свидетелство за огромното значение на Христовата доктрина.

Константин Велики царува до 337 г. Ръководен от Божията десница, той дава възможност на християните свободно да изповядват вярата си, но това благословение има и хубави и лоши последствия. Заедно с мира и спокойствието, в Църквата нахлува светското начало. Хиляди хора приемат християнството, без да са преживели истинско покаяние и кръщение със Святия Дух. Качеството става жертва на количеството. Огънят на преследванията до този момент опазва Църквата чиста; религиозната търпимост поражда явления, които не вещаят добро бъдеще.

Около 25 години след смъртта на Константин императорският скиптър минава в ръцете на Юлиан, наречен Апостат, защото отстъпва от християнството и прави всичко възможно да възстанови езическите култове. Но Юлиан не възобновява политиката на преследване – меча, кладите и лъвовете. Главното му оръжие е перото, защото той е талантлив писател. Императорът отнема държавните постове от християните и ги раздава на невярващи; забранява християнското обучение и разграбва църквите, така че, когато на 32 години загива на бойното поле, Църквата въздъхва с облекчение.

Наследниците на Юлиан Апостат възстановяват реда, наложен от Константин Велики. Нещо повече – те забраняват гадаенето – опитите да се предсказват бъдещи събития чрез свръхестествени средства – изкуство, което Библията навсякъде осъжда. Забраняват и  магьосничеството като голямо зло. Император Грациан (375-383) отказва титлата Pontifex Maximus, която отличава императора като „главен жрец“ на старата езическа религия на Рим и глава на всички отговарящи за практикуването на тази религия. По това време римското езичество, изгубило голяма част от поддръжниците и влиянието си, приема името „паганизъм“ или „селска“ религия недостойна вече за вниманието на образованите люде, но въпреки всичко умира безвъзвратно.