2 Май / ПСАЛМИ

прочит за деня: Псалми 51-53 глава

ЧИСТО СЪРЦЕ

Пред Тебе, само пред
Тебе съгреших, и пред Тебе сторих това зло.“ (Псалм 51:4)

Как ни се иска някои неща да не сме ги извършвали! Прибързани
думи, подвеждащи действия, нечисти отношения, спонтанни изблици и много други грозни постъпки, от които се
срамуваме. Тежат ни, пречат ни, пресушават живота ни. Сякаш носим със себе си
тежък чувал с нечистотии и то навсякъде – на работа, по улиците, в църквата, на
гости у приятели, в училището на децата, в трафика към къщи, и дори в спалнята.
Само ако можехме да върнем времето назад…

Грехът винаги наранява. Не само нас и онези, срещу които сме
го извършили, а и тези, които обичаме и които сме готови да защитаваме с живота
си. Грехът на Давид е бил публичен, в него са се съблазнили много хора. Те са
знаели и вероятно са се питали защо царят им, който досега е печелил доверието
и възхищението им, е извършил такава грозна серия от грехове. Вероятно са обсъждали
поведението му помежду си. Вероятно са се чудели защо Бог мълчи…

Но най-тягостното, най-безмилостното и неизбежното е, че грехът
наранява и отношенията ни с Бога. Врагът ни знае, че когато тези отношения са
нарушени или прекъснати, животът ни престава да бъде пълноценен и смислен,
защото дълбоко в нас са запушени изворите на живота.

Ние сме вярващи хора и знаем, че Бог е добър и винаги готов
да прощава. Обаче често самите ние не сме готови да се смирим и да Го помолим
за прошка. Предпочитаме да се самообвиняваме: „Как можах да го допусна?!“
Правим планове как да се измъкнем от ситуацията. Стараем се да потулим или
омаловажим случилото се… Колко често полагаме всички усилия да подредим
отношенията си с хората, а Бог оставаме за накрая – дали защото си мислим, че с
Него възстановяването е по-лесно или защото бягаме от Него?

Очевидно, за Давид отношението и благоволението на Бога е
било най-важно. Откриваме в молитвата му копнеж да възстанови отношенията си с
Бога, преди всичко, а след това и с останалите хора, доколкото това изобщо е
възможно. Давид е знаел, че не материалните жертви разчистват пътя ни към
Божието сърце, а искреното покаяние – признаване на греха, зов за милост и
желание никога да не го повторим:
„Жертва на Бога е дух съкрушен; сърце
съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш.“ (ст. 17)

Покаянието на Давид е бил единственият път към
възстановяване на връзката му с Бога. Покаянието му е било публично, бихме
казали – много унизително. Но само така е можело да бъдат изцелени сърцата на
всички свидетели в тази история. И всички са разбрали, че Бог не гледа на лице,
и че у Него има милост и прошка за всяко съкрушено и разкаяно сърце. Всички са
получили урок. Дори и ние.

Даниела Енчева