ПРИЗВАНИ ДА БЪДЕМ СПАСИТЕЛИ

„И ние, като съдействаме с Бога, също ви умоляваме да не приемате напразно Божията благодат.“
(2 Коринтяни 6:1)

Една от най-великите привилегии на християнската вяра е, че Бог не само ни спасява, но и ни кани да станем Негови съработници. По Своята неизмерима благодат Той ни прави Свои служители, съратници и съучастници в делото на спасението.

Това, което първоначално сме възприели като лично избавление от вината и последиците на греха, постепенно разкрива истинския си мащаб. Спасението не е само състояние към което се стремим – то се превръща в наш начин на мислене, живот и призвание.

Представете си група корабокрушенци, които след ожесточена борба с бурното море най-сетне са достигнали плитчините на спасителния бряг. Вълните все още ги блъскат, водата все още ги залива, но краката им вече усещат твърда опора. Те знаят, че са спасени.

Именно там се намираме и ние.
Погледът ни е устремен към сушата, където ни очакват светлината на фара, топлината на дома и съвършеният Божи покой. Но зад нас се чуват отчаяните викове на хора, които все още се борят със стихията. Някои вече са на предела на силите си. Други всеки миг могат да бъдат погълнати от дълбините.

Едни се държат отчаяно за потъващия кораб на земните надежди, без да осъзнават, че той не може да ги спаси, а ги повлича към гибел. Други са толкова объркани от страха, болката и бушуващите вълни, че плуват в обратната посока – далеч от единственото спасение. А има и такива, които са съвсем близо до брега – само на една протегната ръка разстояние. Нужно е някой само да им подаде ръка за да ги достигне.

Как бихме могли да останем безучастни?
Как да се наслаждаваме на собственото си спасение, когато зад нас още звучат виковете на загиващите? Единственото достойно поведение е да викаме към тях, да им показваме пътя към Христос и да им подаваме ръка с всичко, което Бог ни е дал.

Но за да можем да спасяваме други, самите ние трябва да бъдем здраво укрепени.
Първо, трябва непоколебимо да стъпим върху Вечната скала – Христос. Не просто да докоснем спасителния бряг, а така да се утвърдим в Него, че никаква буря, никакво изкушение и никаква житейска вълна да не могат да ни повлекат обратно в морето.

След това трябва здраво да се свържем с онези, които вече стоят до нас на брега. Не бива да се държим за външното – за „дрехите“, които лесно могат да се скъсат. Трябва да се хванем човек за човека, ръка за ръката, сърце за сърцето, душа за душата. Да носим взаимно товарите си, да се подкрепяме, да се насърчаваме и да се укрепяваме във вярата.

Колкото по-здраво сме свързани помежду си, толкова по-устойчиви ставаме срещу бурите. Заедно можем да понесем приливи, които поотделно биха ни съборили.

И едва тогава можем безопасно да се наведем над бушуващите води и да подадем ръка на онези, които все още се давят.

Това е прекрасният Божий замисъл.
Христос не ни спаси единствено за да достигнем сами небето. Той ни направи Свои съработници в спасението на света. Благодатта, която получихме даром, се превръща в благодат, която сме призвани да предаваме нататък.

Ние не сме Спасителят – Спасителят е само Христос. Но сме призвани да бъдем Негови верни последователи – спасители на хора – проводници на Неговата любов, свидетели на Неговата истина и протегнати ръце на Неговата милост.

Нека никога не приемаме Божията благодат напразно, а да я превърнем в живот на посвещение, състрадание и служение.

Нека Бог благослови служението ви и направи живота ви спасителен бряг за мнозина.