2 Коринтяни 2 глава
ЗА ТОВА ДЕЛО КОЙ Е СПОСОБЕН?
„Но да благодарим на Бога, Който винаги ни води в победно шествие в Христа и навсякъде изявява чрез нас благоуханието на познанието за Него…“ 2 Кор.2:14-17
Добре подготвените паради и шествия винаги впечатляват и вдъхновят зрителите.
Те демонстрират най-доброто, най-въздействащото и най-силното, с което разполагат организаторите. Ако това е военен парад, пред очите ни преминават най-стройните, отлично обучени и дисциплинирани воини. Ако е мирно, протестно или гражданско шествие, участниците издигат най-актуалните и достойни каузи, зад които са застанали, за да привлекат и спечелят сърцата на останалите хора.
За такова грандиозно събитие говори Апостол Павел в цитираните стихове.
Той сравнява нашия живот на вяра в Христос с триумфално, победоносно шествие, предвождано от самия наш Господ. И в този контекст задава ключовия въпрос:
— И за това дело кой е способен?
Кой има честта да участва в това победоносно шествие, водено от Божия Син?
…и веднага дава категоричния отговор: — Ние сме!
Ние сме… но дали наистина е така?
Задавали ли сте си някога въпроса какви участници сме всъщност в това шествие, водено от Христос?
Кога, какво и как прокламираме, докато следваме Исус?
И въобще — доколко наистина Го следваме?
Само си представете за миг нашето шествие…
Единственият напълно достоен е нашият Водач — Христос, Който крачи най-отпред, проправяйки пътя.
Непосредствено след Него са апостолите, които приеха и предадоха с достойнство вярата на следващите поколения.
След апостолите са онези, които през вековете и до наши дни предизвикваха и продължават да предизвикват дълбоко възхищение в наблюдателите и в сърцата на онези, които ги следват…
Днес обаче е дошъл нашият ред.
Сега ние трябва да преминем по улиците на нашите градове и села. Наблюдателите вече са там — те са заели своите места по тротоарите на живота и с любопитство ни наблюдават …
Как вървим пред техните очи?
Бодро ли крачим, устремени напред, или едва се влачим, уморени от света?
Прокламираме ли с дръзновение Христос, или гледаме навъсено под вежди и пазим мълчание?
А може би ситуацията е още по-лоша — преминаваме, като се обвиняваме помежду си, караме се, а тук-там дори се раздават духовни юмруци?
Как сме облечени за този парад?
Носим ли с чест бялата дреха на праведността, или тя вече е сива, опетнена и далеч не съвсем бяла? В стройни редици ли се движим, или сме се разпръснали на малки групички по интереси, лични предпочитания и опозиции?
А въобще — вътре в шествието ли сме все още?
Или неусетно сме поели по своите пътища или сме заседнали по кафенета, молове, светски забави и егоистични интереси…
Къде се намираме в този момент?
И още: Какво ухание всъщност се носи от нас?
