Новозаветният канон

Новозаветният канон

01.08.2006 2 By Evangelsko.info

kanon

Доний К. Донев

Всяка от Новозаветните книги е написана самостоятелно от своя автор под влиянието на Святия Дух. В по голямата си част, обаче, Новозаветните книги са достигнали до нас не поединично, а събрани в сборници по определение правила, които принципно се наричат канон. Това са книгите, които са приети от църквата като достоверни.

Щом Святият Дух е вдъхновил написването на самите книги, то би било разумно да се предположи, че техният подбор в едно издание е станал също под Неговото водителство. Формирането на Новозаветния канон, обаче, съвсем не е безпроблемен процес. Например, по-късните послания като Яков, Юда и книгата Откровение за дълго време остават изключни от канона. Същевременно книги като посланията на Варнава и Пастира, включени в Синайския кодекс, и посланията на Климент, включени в Александрийския кодекс, днес не са част от общоприетия канон.

Самата дума “канон” има шумерски произход, но в семитските езици е придобила значението на “тръстика” или “пръчка” за измерване на разстояние. Гръцкото изпозлване на думата “канон” има преносното значение на “правило, мерило, стандарт”. Формирането на Новозаветния канон започва около 2 в. Самото канонизиране на Новозаетните книги е трудно поради факта, че тяхното написване отнема половин век през който църквата е гонена отвън и разделяна от лъжеучители отвътре. Първият списък на Ноозаветни книги е изготвен от Марциян (140 г.), който по ирония на съдбата е гностик, отлъчен от църквата. Подобна канонична структура е известният “Мураториев фрагмент“ датиращ около 2в. и публикуван в Италия през 1740 г. от кардинал Муратори.

Предполага се, че почти веднага след написването на Евангелието според Йоан, четирите Евангелия са обединени в един сборник, наричан “Евангелието”. Такъв сборникът е споменат около 115 г. от Игнатий. Около 150 г. Тациан прави и първата хармония на Евангелията, известна като “Диатесарон” (dia tesseron букв. чрез четирите). Хармонията съдържа 2769 стиха, вместо оригиналните 3780 на четирите евангелия.

Първият синопсис на Евангелията е съставен от Амоний Александрийски (220 г.). Евсевий използва синопсиса на Амоний, за да създаде своите „канони”, известни като „Таблиците на Евсевий”. Той подрежда текста в десет таблици, като една от тях съдържа пасажи присъстващи само в едно от евангелията. Другите девет таблици съдържат по една от възможните комбинацияи на три от евангелията (напр. Матей, Марк и Лука или Матей, Лука и Йоан и т.н.). Евсевий споменава като общоприети всички книги на Новия Завет без Яков, Юда, 2 Петрово и 2-3 Йоанови, и Откровението защото не приема идеята за Милениума.

Събирането на четирите Евангелия в един том разделя написаното от Лука на две части – Евангелието според Лука и Деяния на апостолите. Вероятно това е предизвикало добавки към края на Лука и началото на Деяния. Заради връзката с Евангелието според Лука, книгата Деяния заема важно място в Новозаветния канон, въпреки че Марикон я отхвърля като неканонична.

Корпус Паулинум, или Павловите послания, са събрани по същото време, в коeто се сформира и Четириевангелието. Посланията се обозначават с думата “апостолос” и добавка на името на съответната аудитория, а книгата Деяния е прибавенa към “Съборните послания” (Петър, Яков, Йоан и Юда).

Игнатий и Поликарп свидетелстват за общото приемане на Павловите послания в църквата. Ориген споменава Евангелията, Деянията, тринайсет Павлови послания, 1 Петрово, 1 Йоаново и Откровението като общопризнати. През 367 Атанасий записва двадесет и седемте книги на Новия Завет като канонически. Йероним и Августин потвърждават този избор и в западната църква.

Два общоцърковни събора също потвърждават каноничността на Новозаветните книги: Хипо (393 г.) и Картаген (397 г.). Но Новозаветните книги не са канонизирани според това дали са споменати или не от даден църковен автор или група от автори. Решаващият фактор е по-скоро тяхното доктринално значение за Църквата. Включването на Новозаветните книги в единен канон не им дава някакъв специален статус или авторитет, а потвърждава факта, че те са вече приети в Църквата като боговдъхновени и изпозвани за богослужебна литература.