ЙОВ, ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТ

ЩЕ ОЧАКВАМ ПРОМЯНАТА СИ…

„Както водите чезнат из морето
и реката пресеква и пресъхва,
така човек ляга и не става вече;
докато небесата не преминат, няма да се събуди,
и няма да стане от съня си.
О, да би ме скрил Ти в шеол,
да би ме покрил, докато премине гневът Ти,
да би ми определил срок
и тогава да би си спомнил за мене!
Ако умре човек, ще оживее ли?.“ Йов 14:11-13

Нито страданието, нито думите на Йов успяват да омилостивят някогашните му приятели. Затова той насочва своята молба и своя стон към Бога. Йов все още не разбра причината за своето страдание. Все още не е открил защо Бог мълчи пред воплите му, но това мълчание не е ограбило вярата му.

Думите му се изливат като тъжна елегия за преходността на човешкия живот:

„Човекът, роден от жена, е кратковременен
и пълен със смущение.
Цъфти като цвят и се покосява;
бяга като сянка и не се задържа.
И върху такъв ли отваряш очите Си
и ме въвеждаш в съд със Себе Си?
…отвърни погледа Си от него, за да си почине,
докато като наемник изкара деня си.“ (Йов 14:1–6)

Едва ли има по-въздействащи метафори за краткостта на живота от тези, които Йов изрича в болката си. И днес, когато ми се налага да изпратя някого в последния му път, прочитам тези думи — както за скърбящите, така и за себе си.

Господи, човекът е кратковременен, а животът му — ефимерен и нетраен; изпълнен със смущение и болка. Прав е апостол Яков, когато казва, че ние сме „пара, която за малко се явява и после изчезва“ (Як. 4:14)

Прав е и псалмопевецът, който добавя:
„Дните на живота ни са естествено седемдесет години,
или, при повече сила — осемдесет;
но и най-добрите от тях са труд и скръб,
защото бързо минават и ние отлитаме.“ (Пс. 90:10)

Дори патриархът Яков, застанал пред фараона, изповядва мимолетността и крехкостта на своя живот:
„Годините на странстването ми са сто и тридесет години;
кратки и злочести бяха годините на живота ми
и не достигнаха годините на живота на бащите ми
в дните на тяхното странстване.“ (Бит. 47:9)

Колко трезво и смирено звучи това признание!
Колко ясно очертава границите на човешкото съществуване! И все пак — сред праха на страданието и тишината на гроба — проблясва надежда. За това единствената ни молба и упование във време на болка и скръб могат да бъдат същите думи, каквито Йов отправя към Бога:

„През всичките дни на воюването си ще чакам,
докато дойде промяната ми.
Ти ще повикаш и аз ще Ти се отзова;
ще пожелаеш творението на ръцете Си.“ (Йов 14:14–15)

В  самия център на страданието, в сърцето на страдалеца се ражда надеждата, че Бог няма да забрави творението на ръцете Си. Че отвъд тленността има призив. Че отвъд мълчанието има глас. И че отвъд смъртта — има среща.