Войната и военната служба в светлината на Библията

Войната е проявление на злото в най-грозната му форма. Въпреки технологичния и културен напредък на човечеството в XXI век, в морално отношение нищо не се е променило от времето на грехопадението досега. За съжаление, войната е реалност и днес така,…

Войната и военната служба в светлината на Библията

Войната и военната служба в светлината на Библията

Войната и военната служба в светлината на Библията Войната е проявление на злото в най-грозната му форма. Въпреки технологичния и културен напредък на човечеството в XXI век, в морално отношение нищо не се е променило от времето на грехопадението досега. За съжаление, войната е реалност и днес така, както е била и през вековете. „Случва се да казват за нещо: „виж, на, това е ново“; но то е било вече през вековете, що са били преди нас“ (Екл. 1:10). Това отбелязва и проф. д-р Светлозар Елдъров в своя труд „Православието на война“: „…войната е „относително“ или „допустимо“ зло, което няма място в реда на абсолютните божествени истини, но не може да бъде отречено изцяло, тъй като произтича от несъвършенствата на човешката природа и обществените условия.“    В последните двайсет години бяха организирани редица научни конференции и консултации, както има издадени и няколко исторически и богословски изследвания по въпросите за възникването, ролята и мястото на военния свещеник в Българската армия особено в периода на Третото българско царство. Освен книгата на проф. Светлозар Елдъров, внимание заслужава и дисертационният труд в два тома на отец проф. Петър Гарена, озаглавен „Военното духовенство на България“ (2008). Въпреки това, богословската наука е в дълг към темата за войната и мира и тяхното разглеждане в перспектива на систематическото богословие, особено в светлината на християнските религиозно-нравствени ценности. В този смисъл, внимание заслужава и една малко позната студия на специалиста в областта на философията и богословието проф. д-р Димитър Пенов (1903-1983) на тема „Учението на Библията за мира и войната“(1962). Тя представлява особен интерес и звучи актуално и днес, в XXI век, когато все още човечеството продължава да страда и преживява ужасите на въоръжения конфликт, дори в сърцето на Европа. Не на последно място трябва да се отбележи и богословския труд на Епископ Николай Велимирович (1881-1956) на тема „Войната в светлината на Библията“, в който сръбският богослов и пастир пише в периода между двете световни войни на XX век. За първи път книгата преведена и издадена в Стара Загора през 1934г. от Съюза на Православните Християнски братства в България.    Както се вижда, горепосочените богословски разработки и изследвания са крайно недостатъчни и остарели във времето, въпреки  че проблемите, които разглеждат, продължават да бъдат актуални и днес. Какъв е произходът на войната като социално явление? Какъв е Божият начин за възпиране на това зло? Какво да кажем за заповедта „Не убивай“? Може ли християнин да служи в армията и да участва в реални бойни действия?  Настоящата статия няма амбиция да даде изчерпателен отговор на тези въпроси, а по-скоро да предизвика интереса и да разбуди съзнанието на мислещия и богословски-грамотен читател.    Грехът е основната първопричина за смъртта и войната Човекът, като венец и най-висша форма на Божието творение (Бит. 1:26,27) е устроен за живот в мир, любов и хармония, а не конфликт, омраза и хаос. Човекът не е създаден за да  отнема живота на друг човек.    Мирът, редът и хармонията на Божието творение са нарушени в момента, в който човекът се подвежда по лъжите на дявола. Проф. Димитър Пенов нарича този момент „космичен разрив“  и изтъква като основна причина появилата се гордост. Божият авторитет, благост и Божието слово са поставени под съмнение и недоверие, които ясно проличават във въпроса на змията: „Истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?“ (Битие 3:1). „А дойдат ли съмнението, недоверието, неблагодарността и омразата, лесно се преминава в открита вражда и война“ , заключава проф. Пенов.  Именно тази проява на гордост, изразена не само в съмнение или недоверие, но на практика, отхвърляне на Божия авторитет и наредби, подвежда и човека да съгреши, както свидетелства и св. Йоан Златоуст, „начало на греха е гордостта“.     Грехът на Адам е първопричина за смъртта и появата на войната като среда, в която се сее смърт. „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Римл. 5:12). По думите на епископ Николай Велимирович, човекът е във вражда с човека, защото първо човекът влезе във вражда с Бога. Резултатът от грехопадението на Адам и Ева е много по-голям само от фактическото изгонване на прародителската двойка от Едемската градина. Последствията са катастрофални в космически размери, една „всеобща вражда и война“.  Така в тази започнала война пада и първата жертва. Авел е убит от брат си, Каин. По своята същност, всяка война е братоубийствена, защото човек убива друг човек. Проф. Пенов обръща особено внимание на тази трагедия. „Тук е ключът за разбиране не само на конкретната ситуация, при която бива убит Авел, но и цялата по-нататъшна кървава история на човечеството.“     Грехът навлиза във всички сфери на древния свят и обхваща цялата земя. „Злото не е само индивидуален проблем. Това е всепроникващо състояние на човешката паднала природа, която обхваща политическата и социална реалност, в която сме принудени да живеем.“ Така постепенно последствията на грехопадението обхващат целия древен свят. „А земята се разврати пред погледа на Бога и се изпълни земята с насилие..“ (Битие 6:11, нов превод от оригиналните езици). В резултат на това Бог решава да изтреби всяка твар, „заедно със земята“ (Битие 6:13, нов превод от оригиналните езици).    След като Бог спасява човечеството чрез Ной и неговия ковчег. Той постановява един нов завет, че „сключвам Моя завет с вас, че няма вече да бъде изтребяна всяка плът от потопни води и не ще вече да има потоп, който да опустоши земята.“ (Бит. 9:11).   Част от този „нов завет“ с човека е фактът, че Бог възлага огромната тежест на духовната отговорност за въздаване на справедливост на човека. Бог вече няма да се намесва в човешките дела за да поправя неправда, да възпира злото и да въздава справедливост. Човекът вече носи тази отговорност. „Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се пролее от човешка ръка; защото човек е създаден по образ Божий“ (Бит. 9:6). Тази отговорност на човека поставя духовната основа и на държавността.    Властта като божествена институция с духовна отговорност да възпира злото Държавната власт има божествен произход. „…защото няма власт, която да не е от Бога. И каквато власт има, тя е отредена от Бога“ (Римл. 13:1, нов превод). Гръцката дума за „власт“ е ἐξουσία, която може да се преведе както в смисъл на «началства, висши власти и управници» , така и като «власт, авторитет, сила за управление и господство» . В този смисъл текстът в Римл. 13:1 може да се разбира по два начина: 1) всяка власт, в смисъла на властимащите, конкретните личности, са от Бога (което знаем от историята далеч не е така)  и 2) властта като духовен принцип и авторитет се дава от Бога на тези, които са поставени в позиция на сила и от самите управници зависи дали ще използват тази сила и авторитет богоугодно или ще злоупотребят с нея.    От един по-задълбочен и подробен анализ на текста в Римл. 13:1-7 става ясно, че владетелят би трябвало да бъде Божий служител (διάκονος) и неговата главна задача е да наказва и възпира злото, „защото той не носи напразно меча“ (Римл. 13:4).    Тези два текста, Битие 6:6 и Римл. 13:1-7 всъщност изграждат богословската рамка на държавността и въоръжените сили, като функция на държавността, а именно – полицията да наказва и възпира злото, което идва отвътре в едно общество, а армията – злото, което идва отвън.     Един целенасочен прочит на Новия завет и особено двете книги на ев. Лука ни среща с няколко военнослужещи, от различен ранг и произход – например, войниците при р. Йордан (Лука 3:14), стотникът  от Капернаум (Лука 7:1-10), стотникът при кръста, който прослави Бога (Лука 23:47),  стотникът Корнилий (Деяния 10 гл.), хилядникът  Клавдий Лисий (Деяния 23:26) стотникът Юлий (Деяния 27:1). В нито един от тези случаи нямаме изрично указание или текст против военната професия. Нещо повече, сам Господ Исус Христос изказва похвала за най-много вяра в цял Израил именно към един офицер – стотникът от Капернаум (Лука 7:9).    П-р Гроздан Стоевски е ръководител на европейския екип на Military Ministry International, Великобритания и докторант в катедра „Практическо богословие“ БФ на СУ „Св. Кл. Охридски“, бивш офицер от БА.   Следва продължение...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.