Семействата в Италия се разпадат и църквите трябва да въздействат

Когато мислим за италиански семейства, много от нас си представят оживена сцена: родители, баби и дядовци, чичовци, братовчеди и деца, събрани около пищно подредена маса, на традиционна семейна вечеря. Последните данни обаче рисуват съвсем различна картина.

Според последния демографски доклад на ISTAT (Национален институт по статистика на Италия) от 2024 г., най-разпространеният тип домакинство в Италия сега е едночленното семейство. Точно така – „семейство“, съставено само от един човек.

Важно е да се отбележи, че терминът „едночленно семейство“ е неправилно определение. Той се използва предимно за статистически цели, за да опише лица, живеещи автономно, отделени от други семейни единици и по този начин класифицирани като „семейство от един човек“.

Младите студенти, необвързаните и възрастните хора, живеещи сами, представляват 36,2% от всички семейни структури в страната. Двойките без деца представляват още 20%, докато семействата с един родител съставляват 10%. Традиционните нуклеарни семейства – двойки, живеещи заедно с децата си – сега съставляват само 29% от общия брой.

Възходът на едночленните домакинства подчертава дълбока обществена промяна. Тази тенденция не означава, че италианците напълно отхвърлят идеята за семейство. Вместо това тя отразява по-широки демографски и социални промени, като например забавени бракове, финансов натиск и повишена мобилност.

Спад

В същото време Италия е изправена пред продължаващ спад в раждаемостта и плодовитостта. Населението застарява бързо, а миграционните модели – както емиграция, така и имиграция – променят общностите. Тези фактори се комбинират, за да създадат общество в процес на промяна, където традиционното италианско семейство вече не е норма.

Нашите градове и села са все по-пълни с хора, живеещи в самота. Понякога това е съзнателен избор – даване на приоритет на кариерните амбиции или академичните занимания пред традиционните семейни структури. Друг път това е неизбежният резултат от дълбоките промени в италианското общество през последния половин век, където ролята на семейството е била подценявана или пренебрегвана.

Културните и икономическите сили, които действат, са променили тъканта на ежедневието. Урбанизацията, финансовата несигурност и променящите се социални норми превърнаха самотния живот не просто във възможност, а за мнозина в необходимост.

Социолозите все по-често описват самотата като нов ендемичен фактор в нашето общество. Това не е само физическа изолация, но и емоционална изолация в един все по-бързо развиващ се и фрагментиран свят. Наред с това, сме свидетели на нарастване на проблемите с психичното здраве – тревожността, депресията и прегарянето на работното място станаха тревожно често срещани.

Изолация

Тези проблеми не са ограничени до определена възрастова група. Младите професионалисти, студентите и дори пенсионерите се борят с чувство на изолация. Традиционните предпазни мрежи на семейството и сплотените общности, които някога са смекчавали този натиск, вече не са толкова разпространени.

Италия не е единствената, изправена пред това предизвикателство. В Япония, страна с подобни тенденции в намаляването на раждаемостта и застаряващото население, вече се появяват неконвенционални решения за самотата. Услугите, предлагащи „приятели под наем“ или фалшиви партньори за посещение на социални събития, се разрастват. Още по-стряскащи са докладваните случаи на възрастни жени, извършващи умишлено леки престъпления, за да бъдат арестувани, избирайки затворническия живот заради компанията и грижите, които той предоставя.

Макар Италия все още да не е виждала подобни крайни реакции, тези истории предлагат отрезвяващ поглед върху потенциалните последици от едно общество, което не цени създаването и отглеждането на млади семейства.

Ролята на църквата

Тези тенденции представляват значителни предизвикателства за италианските църкви. Преди всичко, те призовават църквите да възприемат контракултурна визия за семейството, вкоренена в библейското разбиране за неговата ценност като институция, създадена от Бога, а не като пречка за личните амбиции.

Църквата има уникалната възможност да предложи надежда и насока в тази културна промяна. Като защитават ценността на семейството, инвестират в следващото поколение и предоставят практическа подкрепа, църквите могат да служат като маяк на стабилност и принадлежност в общество, все по-белязано от фрагментация.

Второ, църквите трябва да се подготвят да посрещнат предизвикателствата и възможностите на „вътрешна демографска промяна“, която вероятно ще доведе до присъединяване на повече необвързани хора от различни възрастови групи към църковната общност.

Приветстването на хора, които живеят сами, е възможност да се покаже, че човек може да бъде необвързан в църквата, но не и сам. Църквата трябва да насърчава култура на взаимна грижа и подкрепа.

CNE NEWS