По фарисейски

"Фарисейско лицемерие, фарисейщина, по фарисейски“

Библейски първоизточник:

Лука 12:1b:

"Той почна да говори на учениците Си: Преди всичко пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие."

Фарисеите са обособена група в юдаизма, възникнала през II век пр. Хр., в контекста на опонирането на династията на Хасмонеите, които след Макавейското въстание управляват Юдея. По същество фарисеите твърдят, че не може да се смесва свещеническия и царския институт, което се случва именно при управлението на Хасмонеите. Фарисеите са подлагани на жестоки преследвания и плащат висока цена за своите принципи. 

По времето на Исус фарисеите отново са в опозиция на династията на Иродиадите, но вече са част от политическия и религиозен елит на юдейското общество, наред с партията на садукеите. Фарисеите се придържат към ключовите учения за възкресението на мъртвите и Страшния съд, които са част от учението на Христос и Неговата църква. Фарисеите се оказват с най-голямо влияние върху равинския юдаизъм, който играе ключова роля за запазване на еврейската идентичност след разрушавамнето на храма и разселването на евреите от Светите земи.

В съвременния български език думата фарисей и производните ѝ носи изразен пейоративен смисъл. Така наричаме хората, които парадират с някакви принципи и ценности, които вярват, че им носят престиж, но в живота си грубо ги нарушават. Изразът се използва и по отношение на прекалено настървеното преследване на пунктуалното прилагане на някакъв принцип, като по подразбиране самият преследвач не го спазва стриктно. Като цяло свързваме фарисеите със задушаващо, потискащо и лицемерно настояване за следване на стриктно регламентирани правила.

Ако се върнем на бибейския сюжет изглежда парадоксално, че общността, оформила се около стремежа да се следва Бога, в крайна сметка се превръща в най-яростен противник на Божия син. Изглежда стремежът да се инструментализира вярата в Бога в качество, който ни носи чувство за значимост, власт и себереализация, е риск, който неизбежно съпътства духовния живот. 

В тази връзка ми се струват много подходящи мислите на богослова Райнхолд Нибур, на които наскоро попаднах:

„Религията не е област, където проблемът с егоизма на човека се решава автоматично. По-скоро това е бойното поле на решителния сблъсък между човешката гордост и Божията благодат.

В случаите, когато човешката гордост спечели битката, религията се превръща в един от инструментите на човешкия грях.

Но доколкото там азът среща Бога, това е възможност  да се предадем на Някого извън собствения си интерес. Религията представлява единствената възможност за нещо, от което така отчаяно се нуждаем –  освобождаване от нашето  всепоглъщашо угаждане на себе си.