Не влизайте в старостта без Христос!

Както на слуга, който желае сянка, и както на наемник, който очаква заплатата си, така на мене се даде за притежание месеци на разочарование, и нощи на печал ми се определиха. Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; И непрестанно се тласкам насам-натам до зори. Снагата ми е облечена с червеи и пръстни буци; Кожата ми се пука и тлее. Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, и чезнат без надежда. Помни, че животът ми е дъх; И че окото ми няма вече да се върне да види добро. Окото на оногова, който ме гледа, няма да ме види вече; Твоите очи ще бъдат върху мене, а, ето, не ще ме има.                       Йов 7:2-8   Днес искам да кажа на всички приятели, че не бива да влезете в старостта си без Бога. Един ден отслабването на тялото преминава границите на нашите представи и човек се оказва в жалка безпомощност, подобна на малко бебе. Ние не можем да повярваме в това. Нашата обичайна самоувереност ни кара да вярваме, че като спортуваме, храним се правилно, грижим се за себе си, си осигуряваме запазването на онова достойнство и самочувствие, което ни дава човешкото здраве, без да го осъзнаваме. Ние си мислим, че просто сме такива и не можем да си представим да сме съвсем различни.   Не сме. Идва слабост, идва безпомощност, идва загуба на контрол. Животът в повечето случаи не свършва внезапно, без да разберем. Отива си бавно, а ние ясно разбираме, че следващата крачка не е да се „оправят нещата“, а още от същото.   И там не бива да сме сами. Не бива да влизаме в този сезон само с нашия опит, нашето самочувствие, нашите житейски навици. Когато Христос дава живота Си за нас на Голгота, в мъчителните часове на кръста освен вината ни, освен обидите и срама, които са ни познати, Той понася и нашата немощ, и нашата самота, и нашето безсилие пред смъртта. Вкусва в пълна мярка и изпива тази чаша, опознавайки изцяло нейната грочивина.   И това прави възможно чудото, да навлезем и преминем в сезона на нашата слабост и угасване не в самота,  а заедно с Него, с Неговото приятелство и с Неговото чудно присъствие.    Чували сте това клише за християнството, че то е за стари и безнадеждни хора. Хм, не е. Когато човек стане стар и безнадежден, е мъчна работа да стане християнин. Защото не става въпрос за някаква сделка, за някаква магия, за нещо, което механично правиш, за да се възползваш от облагите му, както подаването на молба за социална услуга. Това не работи така.   А става въпрос за взаимоотношение, за приятелство, за обич, с които да откликнем на проявените към нас обич, приятелство и отдаване от страна на Божия син. А немощният, отпаднал, отчаян и дезориентиран човек никак не е способен на подобно нещо. Да, обичта и приятелството от страна на Христос са на разположение, но човек е неспособен да откликне, да направи крачки, той вече е спрял да прави крачки и само се смалява в своята самота и слабост.   Затова не бива да влизате в старостта и слабостта си без Христос. Времето да приемете Неговата любов, да Го опознаете и да Го приближите, е сега, преди старостта.   Всъщност не бива да влизате в никой сезон от живота си без Христос. Не бива да сте на върха на възможностите и властта си без Христос. Не бива да сте във времето на постиженията и амбициите си без Христос. Не бива да създавате семейство без Христос. Не бива да сте младеж, който е сигурен, че всичко хубаво предстои или тийнейджър без Христос, и би било чудесно, докато сте уязвимо и неопитно дете, да имате в живота си Христос. Но днес не говорим за това.   Погледнете отново текста в началото. Всеки живот се приближава към времето на безсилие и болезнена уязвимост. Не бива да влизате в старостта си без Христос...