Между кръста и славата

„А ние се надявахме, че Той е Онзи, Който ще избави Израил...“   (Лука 24:21)   Страстната седмица носи особена тишина.   Дори когато църковният календар е пълен със събития, сърцето знае, че това е време на съсредоточие. Време, когато гледаме към Христос и не просто си спомняме Неговите страдания, а разпознаваме и своите собствени – болки, предателства, разочарования, падения.   Всеки от нас има своите страсти – мечти, които сме преследвали с жар; битки, които сме водили; неща, в които сме вложили сърце, само за да видим как рухват като при разпети петък. Разпятие на очаквания. Смърт на илюзии. Крах на надежди.   Но може би най-трудното не е самата болка. Най-тежкият момент идва между разпятието и възкресението – в онзи безвременен съботен здрач, когато всичко е спряло. Христос е в гроба, вярата е разкъсана, учениците са се скрили. Небето мълчи. Вратата не се отваря. Не знаем какво предстои. Не знаем дали ще има утро.   И точно там, в сивата зона, се крие едно от най-дълбоките изпитания на вярата – да останем. Да не избягаме. Да чакаме. Да продължим да вярваме, когато няма светлина.   Защото светлината идва. И когато дойде, тя не просто ни връща към живота – тя го преобразява. След възкресението никой не е същият. Не само защото Христос победи смъртта, но и защото болката вече има смисъл. Тъмнината има граници. А любовта се оказва по-силна от страха.