Матей 21 глава

ПРИТЧАТА ЗА ДВАМАТА СИНА

Но как ви се вижда? Един човек имаше двама сина; и дойде при първия и му рече: Синко, иди работи днес на лозето. 29А той в отговор каза: Не искам; но после се разкая и отиде. 30Дойде и при другия, на когото каза същото. И той в отговор каза: Аз ще ида, господарю! Но не отиде. 31Кой от двамата изпълни бащината си воля? Казаха: Първият. Исус им рече: Истина ви казвам, че бирниците и блудниците ви изпреварват в Божието царство. Матей 21:28-31

Установяването на Божието царство на земята е сериозно дело — дело на изнурителен, целенасочен и понякога рискован труд, който трябва да бъде извършен не формално, а с решимост и постоянство. Исус Христос се въплъти, за да изпълни волята на Отца — и това изпълнение не беше символичен жест, а реално служение, белязано от пълно посвещение. Той извърви пътя докрай — до кръста, до страданието, до смъртта — без да отстъпи от поверената Му мисия.

Днес обаче вярата често се свежда до убеждение, до интелектуално съгласие с определени истини или до съзерцание на невидимото. И макар вярата да включва и това, тя не се изчерпва с него.

Преди всичко вярата в Бога е живот на правда, осезаемо послушание и труд с ясно очакван плод. Тя е движение, действие и вярност, проверена във времето.

В притчата бащата изпраща синовете си да извършат конкретна работа в лозето. Не да разсъждават върху нея и не да обсъждат намеренията си, а да работят. По същия начин в практикуването на нашата християнска вяра Небесният Отец ни изпраща да вършим Неговото дело. Само извършената работа е белег за изпълнена воля. Обещанието да се работи не е равнозначно на свършена работа — изисква се плод, резултат, свидетелство в дела.

Нашето посвещение към Бога не се измерва с красотата на думите, изречени при водното кръщение, нито с емоционалния плам на даден момент. То се разкрива в постоянството на ежедневното послушание — в изпълнението на онова, за което сме призовани.

Исус Христос предаде волята на Отца с думите: „Идете прочее, научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века. Амин.“ (Матей 28:19–20)

Тези думи не са просто тържествено изпращане, а поръчение — мисия, която изисква отдаденост, време, сили и жертва.

Как тогава изпълняваме днес своето посвещение към Бога?

На моето водно кръщение пасторът, преди да ме потопи в реката, ме попита:
„Обещаваш ли да посветиш целия си живот на Бога и да Му служиш с всичко — с живота си и с имота си, с парите си и със силата си, с дарбите си и с времето си?“

И аз отговорих: „Да.“

Тогава бях на тринадесет години. Нямах нито имот, нито пари, нито значителна сила или влияние. Но обещанието се запечата дълбоко в сърцето ми и стои там и до днес — като завет и като отговорност. Заедно с него стои и благоговейният страх — да не би с думите си да съм вторият син, който обеща, но не отиде; да не би да ме изпреварят онези, които първоначално са отказали, но после са се покаяли и са тръгнали към лозето.

Защото е казано: „Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата.“ (Матей 7:21)

И още: „Защото който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата, той Ми е брат и сестра, и майка.“ (Матей 12:50)

Така притчата за двамата сина остава жива и днес — като огледало на сърцето ни. Тя ни напомня, че Божието царство не се изгражда с намерения, а с покаяние, послушание и труд. И че истинската вяра не е само изповядана — тя е извървяна.