ЛЕВИТ, глава 5:2,3 – В
ГРЕХОВЕ НА ОМЪРСЯВАНЕТО
„Или ако някой се допре до нещо нечисто… или ако се докосне до човешка нечистота — каквато и да е нечистота, чрез която човек се осквернява — а не е знаел за това, то щом узнае, ще бъде виновен.“ (Левит 5:2–3)
Вторият случай, разгледан в тази глава, говори за церемониалното оскверняване чрез допир до нечисто животно или до човек, намиращ се в състояние на нечистота. Законът на старозаветното богослужение е бил изключително чувствителен към подобни състояния, защото всяко осквернение е нарушавало святата срещата между човека и Бога.
Днес, като новозаветни християни, ние не живеем под властта на церемониалния закон.
И все пак духовният принцип зад него остава непроменен: всяко истинско богослужение трябва да води към чистота — духовна, душевна и дори телесна. Не можем лекомислено да пристъпим към служение, ако преди това сме позволили на нещо да омърси вътрешния ни мир и да разклати духовното ни равновесие.
Оскверняването обаче рядко започва отвън.
Най-често то се заражда в дълбините на сърцето. Там, в скритите кътчета на душата, се появяват мисли и чувства, които постепенно започват да тровят духа: гняв, огорчение, завист, подозрение, ярост, жажда за възмездие. Когато човек се вплете в отношения, които подхранват тези страсти, те започват да тежат върху неговото служение.
Понякога една единствена необуздана реакция може да остави дълбока следа.
Така е станало и с Мойсей — великият водач на Израил, който заради един момент на гняв и една прибързана дума е изгубил правото да влезе в Обещаната земя. Понякога само едно действие, една дума или една вътрешна нагласа са достатъчни, за да хвърлят сянка върху духовния ни път и върху наградата, която очакваме.
Затова начинът, по който се справяме със състоянията на плътта, определя степента на нашата духовна готовност за служение.
Мръсотията — физическа, духовна и душевна — трябва първо да бъде отмита, преди да се осмелим да служим „на“ и „пред“ Бога, както и пред хората. Нужно е сърцето да бъде прегледано, раните — излекувани, обидите — простени. Освещението не е моментно действие, а съзнателна подготовка на душата за Божието присъствие.
Благодатта никога не е оправдание да останем в нечистота.
Тя е сила — сила, която ни помага да се освободим от товара на обидата, завистта и огорчението, за да вършим Божията воля със свободно сърце. Човек, който носи тежестта на плътта, трудно служи с радост; но човек, който е освободен чрез благодатта, служи с лекота и мир.
По същия начин и външният ни живот трябва да отразява вътрешното ни отношение към святото. Не можем да бъдем физически или духовно замърсени и в същото време да участваме в Господната трапеза. Не можем да се явяваме в небрежност, в мръсота или в облекло, което предизвиква и смущава — било в самото богослужение, било извън него. Подобно отношение би било не просто неуважение, а дръзко предизвикателство към Божията святост и към чистото име на Христос.
Дори апостол Павел е познавал тежестта на човешките обвинения. Срещу него са се издигали съмнения, подозрения и клевети. Някои са поставяли под въпрос неговото апостолство, други — искреността на служението му, а трети са го обвинявали в хитрост и измама. Всичко това несъмнено е тежало върху сърцето му и е изпитвало неговата вяра.
Но апостолът не е позволил на тези обвинения да го осквернят отвътре. Той е изпитал сърцето си, изправил се е в истината и с духовна дързост е заявил:
„Отсега нататък никой да не ми досажда,
защото аз нося на тялото си белезите на Господа Исуса.“
(Галатяни 6:17)
Неговата вяра, неговото служение и дори тялото му са носели белезите на Този, на Когото е принадлежал. Те са били свидетелство, което никоя клевета не е могла да опровергае. В живота му е имало доказателство за Христос — не само в думите, но и в раните, в страданието и в верността.
И ние следваме Христос.
И ние се стремим да Му подражаваме.
Но ако това наистина е така, остава един тих и сериозен въпрос:
Вашият коментар