Коя благодарност е наистина християнска?

Благодарността е една от тези теми, по които е много е трудно да кажем нещо, което да не сме чували и да не звучи познато. Още по-трудно е да намерим текст от Библията, свързан с темата, който да не сме чели вече безброй пъти. Затова днес ще коментирам един пасаж, който обикновено не четем. Той се намира в Левит 7:11-18 – една книга, до която, когато стигнат при ежегодния си прочит на Библията (ако имат такъв) повечето хора си припомнят един студентски навик, който наричахме „четене на вентилатор”. Наплюнчваш си пръста и започваш бързо да разлистваш страниците, така че за 30 секунди си прочел десетина. 

Ето и законът за примирителната жертва, която ще се принася Господу: ако я принесе някой за благодарение, то с благодарствената жертва да принесе и безквасни пити омесени с дървено масло, и безквасни кори намазани с масло, и пити от чисто брашно омесени с масло. А, освен питите, с благодарствената си примирителна жертва да принесе и квасен хляб. И от приноса си да принесе по едно от всички тия неща принос за издигане пред Господа; това да бъде на свещеника, който ръси с кръвта на примирителния принос. И месото на благодарствената му примирителна жертва да се яде същия ден, в който се принася; да не оставя той от него до утринта. Но ако жертвата на приноса е обречена, или е доброволен принос, то да се яде в същия ден, в който принася жертвата си; и каквото остане от него, да се яде на другия ден; но каквото остане от месото на жертвата до третия ден, да се изгаря в огън. И ако се изяде нещо от месото на примирителната жертва на третия ден, то оня, който я принася, не ще бъде приет, нито ще му се счете жертвата; отвратителна ще бъде; и оня човек, който би ял от нея, да носи беззаконието си.

Това е доста странен текст. В съвременното ни общество ние нямаме подобни практики и затова не разбираме съвсем точно за какво става въпрос. Книгата Левит описва култа, който Бог е заповядал да се спазва като част от поклонението към Него. Една част от този култ се състои от различни видове жертви. Те се различават по свята същност – някои са животни, които се колят и кръвта им се излива, а други са безкръвни, от растителен произход като брашно или хлябове или зехтин. Жертвите се различават и по повода, който ги поражда – някои са за престъпление, други са за ритуално очистване, а трети за грях извършен по незнание. 

Текстът се отнася за един вид жертва, чието име е трудно да бъде преведено. В някои Библии пише „примирителна”, но думата води към идеята, че се примиряваме с някого чрез нея, което не е така. На други места е преведена като „мирна”, което сякаш е по-добре, но пак не дава голяма яснота за какво иде реч. 

Едно от най-интересните неща за тази жертва е, че тя не е задължително предписана. Никой не е длъжен да я прави – тя е доброволна. Ако човек направи грях, има точни правила, че трябва да принесе определен вид жертва. Ако стане ритуално нечист трябва да принесе друго нещо. Сутрин и вечер в храма трябва да се извършват точно определени ритуали и т.н. Но при тази жертва няма задължение, което трябва да се покрие. Принася я този, който иска. Има няколко повода, при които тя може да се принесе, но ако се върнем с внимание към нашия текст, ще намерим нещо интересно. Тя отново и отново се нарича „благодарствена жертва”. Ние обикновено сме заблудени от думата „примирителна” или „мирна”, но целта на тази жертва не е да изпълни някакво задължение, а да изрази благодарност. 

И тук ние достигаме до темата на днешния празник. Бог от самото начало е дал възможност на този, който иска да бъде благодарен да бъде. Той не го задължава, защото благодарността не може да бъде по задължение, но осигурява възможност и средства за това. Тези доброволни благодарствени жертви не са подкуп, понеже Бог не може да бъде купен, не са и необходими на Бога, понеже Той няма нужда от нищо – още по-малко пък от нещо, което човек би могъл да му предложи. Те са чиста благодарност или губят смисъла си. И тези наша благодарност, която има в сърцата на хората – не толкова закланото животно, омесената пита или изления зехтин – е истинската жертва. 

Давид чудесно изразява тази идея в Псалм 51:16-17: Защото не искаш да Ти принеса жертва; Всеизгаряния не Ти са угодни. Жертви на Бога са дух съкрушен; Сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш.

Тук Давид говори за покаянието, но идеята е същата – Бог вижда и цени повече не това, което носиш с ръцете си, не празника, който честваш, традицията, която почиташ или ритуалът, който извързваш, а това, което е в сърцето ти. Но старозаветните жертви има още какво да ни кажат. Общите предписания към тях ни помагат да разберем няколко интересни неща за благодарността, която има място пред Бога. 

Първо, Законът много конкретно казва, че жертвата трябва да е добра  – животно без недостатък, най-доброто брашно или първокачествен зехтин. Това не означава, че бедните са ощетени в това, понеже тези неща са скъпи или че трябва да направим такава жертва, която не можем да си позволим. Не – законът специално постановява, че тези, които не могат да си позволят да жертват теле или агне, могат да принесат гълъб – нещо съвсем дребно, което не струва нищо. Родителите на Исус принасят точно такава жертва след Неговото раждане. Но това изискване показва, че на жертвата не може да се гледа лековато. Да даваш това, което не ти трябва, от което се чудиш как да се отървеш и да кажеш – ще го дам на Бога, за да изпълня дълга си, а Той все пак трябва да ми е благодарен, че се сещам за Него не е жертва – това е подигравка с благодарността. Ако си благодарен, бъди благодарен, ако не си – недей. Но не си играй на благодарност. 

Второ, жертвите се принасяли с определени съставки, които имат ясно символично значение. 

(1) Повечето хлебни жертви е трябвало да бъдат безквасни. Квасът (често) е символ на грях и това означава, че не можем и не трябва да сме благодарни за неща, които сме спечелили чрез грях. Ние всички знаем анекдота за християните, които „опоскали” дървата на съседа и казали „Благодаря ти, Господи – нито прозореца светна, нито куче излая”.  И ние се смеем, но истината е, че понякога постигаме целите си по начини, които не са съвсем етични или честни  или пък са наранили някой или ощетили друг човек. И след това смятаме, че щом успяваме значи Бог ни благославя. В такива случаи това, от което се нуждаем е не благодарност, а преди всичко покаяние. Бог не приема жертва с квас.

(2) На второ място жертвите е трябвало да бъдат поръсени със сол. В СЗ солта е била символ на Завета между Бога и хората, който те трябва да пазят (Често при сключването на завет хората са ядели заедно хляб и сол – както е в нашия фолклор). В НЗ солта е символ на чистия живот на християните. Исус нарича Своите последователи „солта на земята” и образът е много ясен и лесен за разбиране. Така че ако искаш твоята благодарност да бъде приета от Бога покажи с чистия си живот, че наистина си благодарен. 

(3) Трето, когато благодарствената жертва се е състояла от брашно, то е трябвало да бъде полято със зехтин – символ на Светия Дух и на нашата нужда да бъдем водени и подкрепяни от Бога. Само нещата, извършени по този начин, са Му истински угодни и само за тях си заслужава да бъдем истински благодарни. 

Тези три неща – квасът, солта и маслото – на практика казват нещо много подобно с три различни образа. Взети заедно те подчертават начина, по който можем да бъдем истински благодарни. 

Ако четем внимателно Стария завет,  ние ще видим, че тази примирителна или мирна жертва не е единствената жертва на благодарност, която срещаме в него. Има още много такива – например приносите на първите плодове, които са давани още преди да е съвсем ясно каква ще бъде реколтата. Дори заповедта да се дава десятък в Стария завет е пропита от идеята за благодарност. Когато чуем думата десятък ние обикновено мислим за 1/10 част от доходите си, които евреите трябва да дават за поддържането на храма и поклонението. Но евреите всъщност давали няколко десятъка и то ги давали по различен начин. Един от тези десятъци иска от всеки човек да вземе 1/10, която е събрал, да я обърне в пари, да отиде на мястото, което Бог е избрал за поклонение, да накупи с парите си всичко, което му харесва и след това да го изяде като направи голямо парти пред Бога и раздаде храна на бедните. И когато се зарадва в разгара на тържеството, той ще може от сърце да благослови Бога, Който му дава тези блага и тази радост. Това е благодарност в най-чист вид – при това благодарност, която има не само вертикално измерение (насочено към Бога), но и хоризонтално, понеже посреща нуждите на тези, които нямат нищо. 

Когато мислим за Стария завет и за Закона ние често си представяме списък от заповеди, които трябва стриктно да се спазват – една система, която е справедлива, но студена и в която няма място за емоции, благодат или благодарност. Но това е много далеч от истината. Бог е избрал Израел не понеже той заслужавал това, а по чиста благодат. Законът, който му дал, също бил израз на благодат, понеже осигурявал много по-добър живот за цялото общество отколкото имали техните съседи. Понеже знаел, че евреите със сигурност ще го престъпят, Бог осигурил средства, чрез които престъпленията да бъдат покрити и простени. Жертвите за грях всъщност били израз на Божията благодат. Евреите знаели, че са грешници, които редовно престъпват закона – и лично и като общество – но също така знаели, че имат Бог, при Когото могат да намерят милост и прошка. И те я намирали – и били благодарни. Затова когато апостол Павел пише за живота си преди да срещне Христос той може да каже, че е бил „по правдата според закона непорочен“ (Фил. 3:6) – не понеже  никога не е нарушавал закона, а понеже това просто не е било нужно, за да си непорочен според него. 

Темата за благодарността преминава през цялата Библия стига да я четем така както тя трябва да се чете – като една голяма история. Ние често я четем един вид „на парче” и това понякога ни пречи да схванем достатъчно ясно нейното послание. Тази история започва с единствения истински Бог, Който създава един добър свят, в който хората са направени царе и свещеници и имат задачата да събират хвалението на творението и да го насочват обратно към Бога. Но човекът решава да живее самостоятелно и самодостатъчно. В резултат на това той умира. Понеже доброволно се откъсва от извора на Живота това е най-естественото, което може да се случи. Той умира духовно и започва да умира и физически – като нас до този момент. Но Бог не се отказва от Своето творение. Той избира едно семейство, чрез което да изкупи света. След време семейството на Авраам става народа на Израел. Бог ги извежда от египетското робство, дава им обещаната земя и желае чрез тях да привлече всички останали народи към Себе Си.

Проблемът е, че народът на Израел трябва да бъде спасяван толкова колкото и останалите народите. По-голямата част от Стария завет представлява описание на провала на Израел да бъде верен на Бога, но и на верността на Бога, Който въпреки всичко не се отказва от Своя план, от Своя народ и от Своето творение. В края на краищата се оказа, че верен на Бога е само един евреин, който събира и обобщава в Себе Си целия Израел и целия човешки род – Исус Христос, чрез Когото Бог направи възможно да върне всички при Себе Си. Но Христос не е просто човек, Той е Самият Бог въплътен. Бог Сам слезе сред хората, умря на кръста и примири целия свят със Себе Си.  Ние четем за това в първите 4 книги на Новия завет, наречени евангелия и в посланията на апостолите. Но ако схванем правилно голямата история на Библията ние, ще започнем да виждаме Христос във всяка книга и почти на всяка страница на Стария завет. 

Тимъти Келър описва това по следния начин:

 „Исус е истинският и по-добър Адам, който устоява на изпитанието в една много по-трудна градина и Чиято правда ни бива вменена.

Исус е истинският и по-добър Авел, чиято кръв, макар и невинно убит, вика не за нашето осъждение, а за оправданието ни.

Исус е истинският и по-добър Авраам, който отговаря на Божия призив да остави всичко удобно и познато и да отиде в пустотата без да знае къде отива.

Исус е истинският и по-добър Исаак, който не само е предложен от баща си на планината, но и наистина е бил принесен за всички нас. Както Бог казва на Авраам: „Сега зная, че ме обичаш понеже не пожали сина си – единственият си син, когото обичаш – за мен“, така сега и ние в подножието на кръста можем да кажем на Бога: „Сега зная, че ме обичаш понеже не пожали Собствения Си Син – единственият Си Син, Когото обичаш – за мен“.

Исус е истинският и по-добър Яков, който се бори и пое върху себе си ударът на правосъдието, който ние заслужавахме, за да можем ние, подобно на Яков, да понесем единствено раните на благодатта, които ни пробуждат и дисциплинират.

Исус е истинският и по-добър Йосиф, който стои отдясно на Царя и прощава на тези, които са го предали и продали и използва властта си, за да ги спаси.

Исус е истинският и по-добър Мойсей, който застава в прохода между народа и Господа и става посредник на Новия завет.

Исус е истинската и по-добра канара на Мойсей, която ударена с жезъла на Божията правда сега ни дава вода в пустинята.

Исус е истинският и по-добър Йов, който пострада без вина и сега се застъпва и служи на глупавите си приятели.

Исус е истинският и по-добър Давид, чиято победа стана победа и на целия народ, макар те никога да не вдигнаха камък, за да я спечелят сами.

Исус е истинската и по-добра Естир, който не просто рискува да изгуби земния дворец, но се отказа от вечния Си небесен дворец, който не просто рискува живота си, а го даде, който не просто каза: „Ако загина нека загина“, но и „Когато загина ще спася народа си“.

Исус е истинският и по-добър Йона, който беше хвърлен в бурята, за да може след това да бъде изхвърлен на брега.

Исус е истинското пасхално агне.

Исус е истинският храм, истинският пророк, истинският свещеник, истинският цар, истинската жертва, истинското агне, истинската светлина, истинският хляб “.

Ние обикновено гледаме на благодарността като благодарност за това, че Бог ни дава нещо – здраве, пари, работа, семейство, кола. Но докато се движим от Стария завет към Новия завет става ясно, че е по-правилно да питаме не КАКВО ни дава Бог, а КОЙ ни дава, понеже Бог ни дава Самия Себе Си. Тази разлика между КАКВО и КОЙ ни се напомня отново и отново от Новия завет в следните стихове:  

Римл. 8:32: Оня, Който не пожали Своя Син, но Го предаде за всички ни, как не ще ни подари заедно с Него и всичко?

Гал. 2:20: Божия Син…ме възлюби и предаде Себе Си за мен.

Можем да видим същото, но от обратната страна в Йоан 10:17-18: Аз давам живота Си, за да го взема пак. Никой не Ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам. Имам право да го дам, и имам право пак да го взема.

Като протестанти ние понякога имаме проблем да схванем това. Ние обичайно говорим за предаването на Христос като за някакъв вид транзакция – заплащане цената за роб, погасяване от дълг или премахване на вина. Този език се среща в Новия завет и използва аналогии, които ни позволяват да разберем някои важни истини. Но Новият завет използва и друг вид език и аналогии, които могат да са дори още по-въздействащи. Те говорят за съединяване, за ставане едно. Такива са свързването на двама души в брак, след което вече не съществува мое и твое. Такава е връзката между лозата и пръчките, на които тя предава живот. Такова е единството между различните части на тялото. Именно това прави Христос с нас. Във Въплъщението ние получаваме Неговата природа, която се свързва неразделно с нашата, на кръста получаваме Неговата смърт за нашето спасение, при Възкресението получаваме Неговия живот, победил смъртта, на Господната трапеза получаваме Неговото тяло и кръв, при новорождението Бог заживява в нас чрез Светия Дух, в Църквата ставаме „части от Неговото тяло" (Ефесяни 5:30).   

Калвин изразява това по един чудесен начин:

„Защото ние очакваме спасение от Него, не понеже Той ни се явява отдалеч, а понеже ни прави, присадени към Неговото тяло, да станем участници не само на всички Негови облаги, но и на Самият Себе Си….Христос ти е бил даден до такава степен с всичките Си облаги, че всичко Негово е станало твое, ти си станал част от Него, наистина едно с Него…Той не само се прилепва към нас чрез една невидима връзка на общение, но с едно прекрасно общение ден след ден, Той все повече става едно тяло с нас, докато стане напълно едно цяло с нас” (Институти 3.2.24).

Ако се опитаме да си представим какво в действителност означава това главата ни може да се замае – толкова е невероятно. Това поставя въпроса за благодарността в съвсем различна светлина. Или ако трябва да се изразим така – вдига летвата безкрайно. Ако Бог ни е дал Себе Си, каква трябва да бъде нашата благодарност към Него? Новият завет дава отговорът. Той се намира в един много известен текст от Римл. 12:1-2: И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение. И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля, – това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено.

Обърнете внимание как започва текстът. Павел посочва причината да моли християните да направят това, което иска да направят – „поради Божите милости”. Това означава от благодарност към Бога, Който им е дал Самия Себе Си. След това Павел сравнява тази благодарност с принасянето на старозаветна жертва. Той нарича тази жертва „свята и благоугодна“ и ние вече говорихме какво означава това – тя да бъде без квас, поръсена със сол и полята с дървено масло. Какво означава тези неща ние вече казахме. И накрая Павел завършва ясно: Аз не искам от вас да направите някаква материална жертва – искам телата ви и живота ви да се превърнат в една жертва на благодарност изразена чрез начина, по който живеете. 

Християнската благодарност, казва Павел, не е един ден, или един жест, или един ритуал. Тя ежедневен живот. Ние сме приканени за нас всеки ден да бъде ден на благодарността. Затова днес искам да ви поздравя:

Честит ден на благодарността!