Когато забравим да бъдем хора

Неотдавна една обществена личност, която претендира, че е християнин, публикува свое мнение, че в България не трябва да бъдат приемани мигранти – особено хора от Азия и Африка. Причината за това според него не беше, че сред тях има радикални ислямисти, които не могат да се интегрират и проявяват агресия. Не, той твърдеше, че те проявяват агресия – изразяваща се вкл. в непровокирани терористични актове – просто понеже са африканци или азиатци. Точка.   Подобна реторика срещу „другите“ у нас се чува вече много години. Нещо повече, тя дава обилен плод.   През 2017 г. сирийското семейство Албахри беше изгонено от Белене заедно с двете им деца. А отец Паоло Кортези, който се застъпи за тях, получи анонимни заплахи и се наложи за известно време да бъде изтеглен от страната.   Отново през 2017 две афганистански деца на 16 и 17 г. бяха изгонени от Широка Лъка. Според кмета не се знаело какво може да им дойде в главите.   През 2018 г. дойде побоят над Леон Кофи– чернокожият британски гражданин.   В началото на войната бягащите украинци бяга обвинявани, че искат държавата да се грижи за тях, че са нахални и претенциозни, и че всъщност нямат нужда от помощ, защото разполагат с много средства.   Миналата година хората в два столични квартала провалиха изграждането на подслон за малолетни бежанци. Протестиращите твърдяха, че децата ще са заплаха.   А сега, точно на нова година три деца, които нелегално пресичат българската граница, измръзнаха до смърт в снега. Виж ТУК, тук и тук. Случаят е още пресен и по всичко изглежда, че ние сме достигнали нови висоти в твърдостта си за справяне с мигрантската напаст. При него ние вече не просто не приемаме чуждите навлеци – ние ги оставяме да умрат като кучета. Все още не всички детайли са изяснени, но изглежда доста ясно, че (1) отговорните институции не са си свършили работата, макар че към тях е имало подадени сигнали (2) те са пречели на доброволните спасителни екипи да помогнат, като не са ги допуснали до мястото.   Някой ще каже: Ама тези хора са се опитвали да влязат нелегално. Нека да е така. Тук аз не обсъждам дали бежанци трябва да се допускат в България, кои от тях и в какви бройки. Но има разлика между това да не ги допуснеш или да ги заловиш, и след това да ги депортираш, ако се налага, и да ги оставиш да замръзнат до смърт – при това, както изглежда, съвсем умишлено.   Впрочем точно сега излизат нови факти за нещо, за което се говори от много време – че държавните органите се отнасят изключително брутално с бежанци по границата.    Обществен скандал обаче няма. Българското общество е толкова надъхано от идеята, че арабите и африканците са по принцип изнасилвачи или атентатори, че не могат да бъдат интегрирани, понеже сме напълно различни култури и светогледи (а мултикултурализмът е нещо ужасно по дефиниция). Така че последните не трябва по никакъв начин да бъдат допускани в страната. Не защото сред тях има радикални ислямисти, а просто понеже са араби или африканци. В крайна сметка ние достигнахме до финалната линия – вече сме готови да убиваме тези, които идват при нас за закрила и помощ – ако не лично, то поне да си обръщаме главата на другата страна, докато те умират.   Когато през 2017 г. семейство Албахри беше изгонено от Белене, пред парламента имаше протест, в който се включиха политици, а ОЕЦ излезе с ясна декларация. Днес такива неща вече няма. Ние ги надраснахме.   Както много пъти съм писал, че отношението към бежанците в Библията е изключително ясно. Думите са недвусмислени, те не могат да се тълкуват по няколко различни начина или да спорим за тяхното значение. Могат или да се изпълнят, или да бъдат пренебрегнати. И като общество ние изглежда сме направили своя избор. Оттук нататък кръвта на тези хора ще вика от земята и ще бъде по ръцете ни. А Бог ще ни държи отговорни за нея.   Един от докторантите, колега богослов, е избрал много интересна тема. Той работи със социална агенция в Близкия изток и изучава на терен факторите, водещи до де-радикализация на ислямските фундаменталисти – мнозина от тях воювали на страната на Ислямска държава. Той казва, че вероятно най-големият фактор, който е в състояние да промени мисленето и живота на тези хора, е срещата с християнската любов, показана на практика. Тя може да се открие в бежанските лагери и в опустошените от война държави, където малки шепи хора, приели името на един, отдавна разпънат евреин, се грижат за измъчените и обезверени човешки същества, които се изпречват на пътя им.   В продължение на няколко години заедно презентирахме своя напредък в общи групи. И аз всеки път слушах с отворена уста съчетанието от добре обмислени и приложени научни методи и невероятни истории за начина, по който Бог работи чудно.     Мога да говоря доста и за тези ужасни азиатци, които никога не могат да се интегрират истински. Като например за индийците от щата Нагаленд – някога земя на канибали, а сега почти 80% християнизирана. Миналата година срещнах цели трима от тях в Оксфорд – учеха богословие в едни от най-реномираните университети в света.   Средностатистическият българин обаче не се интересува от тези неща. Нито от оставените да замръзнат до смърт деца в планината. Демоните на омразата наливат в ушите му отрова, измамно подсладена с името на Христос. И някак си, малко по малко, ние губим способността си да бъдем хора.