ЕВАНГЕЛИЕ ПО МАТЕЙ, глава 8:23-27

„ГОСПОДИ, СПАСИ НИ, ЗАГИВАМЕ!“

„И когато влезе в една ладия, учениците Му влязоха след Него.
И ето, голяма буря се надигна в езерото, така че вълните покриваха ладията; а Той спеше.
Тогава се приближиха, събудиха Го и казаха: Господи, спаси ни, загиваме!
А Той им каза: Защо сте страхливи, маловерци?
Тогава стана, смъмри ветровете и вълните и настана голяма тишина.
А човеците се чудеха и казваха: Какъв е Този, че и ветровете, и вълните Му се покоряват?“
(Мат. 8:23–27)

Ако бъдете включени в Божия план за спасение, не очаквайте живот безметежен, безоблачен и напълно спокоен. Напротив — ще срещнете неочаквани бури, непредвидени атаки и внезапни изпитания.
Но заедно с тях ще имате и победи.

Погледнете какво се случва с мъжете, които следват Исус.
Те влизат заедно със своя Учител и Господ в една ладия, за да прекосят Галилейското езеро. Очевидно са били в Божията воля. А според нашите човешки представи това би трябвало да означава пълна сигурност — никакви заплахи, никакви рискове за живота им.

И нещо още — повечето от тях са били опитни лодкари и рибари. Те са познават капризите на езерото така добре, както вероятно са познавали характера на своите тъщи (поне тези, които са имали такива). Свикнали са били с бурите, умеели са да ги разпознават и са знаели как да оцелеят в неспокойни води. А и не са били сами — с тях е бил Учителят, Който би трябвало да предвижда всичко.

И въпреки това ги застига внезапна буря, толкова силна, че заплашва да потопи ладията им.
Знанията и опитът не са им помогнали. Уменията им са се оказали безсилни. А Учителят… Той спял блажено на дъното на лодката, докато уплашените до смърт бивши рибари отчаяно се опитвали да задържат ладията над водата.

Накрая, в пълно отчаяние, те Го събудили с вик, който излизал от дълбините на човешкия страх:

„Господи, спаси ни, загиваме!“

Тази картина силно ми напомня за много от моите житейски бури — изпитания, които са ме сполетяли именно тогава, когато съм бил убеден, че съм в Божия план.

Спомням си един такъв момент — високо в Рила планина.

Преди повече от четиридесет и пет години, около десетилетие преди падането на комунизма, нашата нелегална църква преживяваше тежки гонения. Милицията разгонваше всяко нелегално събрание — със заплахи, предупредителни протоколи, обиски и изземване на всяка християнска книжнина.

В такива моменти ръководството на църквата решаваше да изнесе богослуженията сред природата. Беше знойно лято и една събота решихме да се качим в Рила, да преспим в хижа „Скакавица“, където хижарите бяха „наши хора“ — отворени към вярата. На следващия ден, неделя, трябваше да стигнем до Рилските езера и след това, по живо по здраво, да се приберем.

В този нелегален християнски поход участвахме над 60 души — мъже, жени и деца; млади и не толкова млади; силни и не чак дотам. Но преди всичко — църква. Хора, които обичаха да бъдат заедно, да пеят Божиите песни, да се молят и да слушат Словото.

Преживяването беше невероятно. Неосквернената природа, величествените планински склонове, които изкачвахме пеша, ароматът на боровата гора, чаят от планински билки, водопадът и седемте Рилски езера — всичко това беше истински небесен бонус.

В края на престоя успяхме да качим жените, децата и по-възрастните на служебен автобус, спрял до хижата, който ги откара до Сапарева баня. Ние, останалите мъже, тръгнахме пеша.

До този момент всичко вървеше отлично.
Но неочаквано, някъде по средата на пътя, се разрази страховита буря. Небето се разцепваше от гръмотевици, дъждът се изливаше като из ведро. Никога дотогава не бяхме преживявали подобно нещо.

Скупчени около нашия тогава млад пастор Павел, започнахме тревожно да го питаме:
— Какво да правим? Къде да се скрием? В опасност сме!

И до днес помня отговора му. Той каза спокойно:
— Не бойте се. Интересно ми е да видя сега какво Господ е предвидил за нас.

Не беше довършил още думите си, когато по пътя се появи открит камион. Шофьорът спря, без много въпроси ни качи всички в каросерията. След десетина минути спускане излязохме от бурята, а малко по-късно вече бяхме в центъра на Сапарева баня — понамокрени, но живи и благодарни.

Тогава разбрах нещо много важно:
Господ не винаги ни спасява от бурята, но винаги е верен да ни преведе през нея.
И когато викнем от сърце: „Господи, спаси ни, загиваме!“ — Той вече е приготвил най-добрия изход.