ЕВАНГЕЛИЕ ПО МАТЕЙ, глава 6:1

НАГРАДАТА

Проповедта на планината – 11

„Внимавайте да не вършите делата на правдата си пред човеците, за да ви виждат; иначе няма да имате награда при Отца си, Който е на небесата.”
(Матей 6:1)

Основна тема в тази част от поучението на Исус е въпросът за наградата.

Ще оставя на вас сериозните богословски размишления за правилната мотивация и добрия стремеж и ще споделя личен опит от преди повече от шейсет години.

Всяка неделя сутрин скромният дом на родителите ми се превръщаше в „църква“. Разглобявахме леглата, а страниците им, подпрени на по два стола, ставаха импровизирани скамейки. По онова време мебелите се правеха така, че да могат многократно да се разглобяват и сглобяват, да служат за различни цели и да останат здрави. Подреждахме всички столове, добавяхме още пейки и двете ни стаи успяваха да поберат около петдесет вярващи от нерегистрираната, нелегална и гонена църква.

Домът ни се намираше на улица с номер вместо с име, в един от крайните и неустроени квартали на София. Всяка есен и пролет дъждовете и минаващите камиони превръщаха кривите, неасфалтирани улички във „венециански канали“, пълни с лепкава кал. Затова вярващите, които идваха на богослужение, пристигаха с обувки, затънали до глезените в кал. Те ги събуваха пред входната врата и влизаха вътре боси.

Това „босо“ влизане имаше не само хигиенен, но и библейски смисъл. Майка ми, много тактично, обясняваше на по-несъобразителните, които понякога влизаха с кални обувки, историята за Мойсей, на когото Бог заповяда да „изуе обувките си“, защото земята в Божието присъствие е свята.

И тя наистина си беше свята.

Молитвите на вярващите, чиято единствена надежда беше Христос, превръщаха това богослужение в „горящ капинов храст“ — храст, който гори, но не изгаря, независимо от трудностите и гоненията.

През това време грижовната ми майка, като истинска домакиня, възлагаше на мен и по-малкия ми брат една отговорна задача: да измием и подсушим обувките на „светиите“. Можете ли да си представите с какво „удоволствие“ двама невръстни малчугани всяка неделя търкат калта от по двайсетина чифта обувки?

Да, точно така — правехме го без особен ентусиазъм и с доста мърморене.

Тогава мама идваше и съвсем недипломатично ни казваше:

— Вижте какво, момчета, нямате голям избор. Така или иначе ще измиете обувките на светиите. Направете го без мърморене, та поне да получите награда от Господа. Иначе — хем ще ги измиете, хем ще си останете без награда.

Каква мъдрост само! И определено — вършеше работа.

Оттогава, каквото и да правя, мърморя значително по-малко.

А вие, как се справяте с мърморенето?