Добрият зар

Хвърленият в играта зар може да бъде използван по различен начин и загубата от определен ход, може да се окаже победно решение.

В един ден ние сме усмихнати, радостни и се наслаждаваме на признанието и насърчението от другите, което ни прави щастливи и влизаме в следващите предизвикателства с увереност. В друг момент обаче, сякаш нещо ни “спъва”, сякаш нищо не се подрежда според нашите планове и ние се чувстваме повалени. Няма и помен от радостта, която сме изпитвали преди.

Как ли бихме “изиграли следващия си ход”, ако знаем, че това е само незначителен момент и временно състояние, ако устойчиво вярваме във вечността и че не всичко приключва с „този зар“?

Като вярващ човек мога да кажа за себе си, че съм имала различни състояния на духа в момент на отпадналост и несгоди. Веднъж при много сериозно поражение върху личните ми дела съм отпадала духом, страдала съм и се прекарвала безсънни нощи и тежки дни. Случвало се е поради невъзможност да действам ползотворно да се почувствам “принудена” и да се оставя на “течението”, както биха казали невярващите или в Божите ръце, както определят подобно състояние вярващите хора.

Друг път, пак при тежки лични поражения, реакцията ми е била твърда и съм си казвала: “Каквото такова! Аз не мога да въздействам в този момент, продължавам с другите си неща.” Успявала съм да се изолирам от притеснението и съм действала напред, придържайки се към високо присъствие на духа. Тогава съм оставяла делата си съзнателно или не в ръцете на Бог, без да го задълбавам в мислите си.

Крайният “ефект” от моята слабост е била отпускане в ситуацията, но по-важното е усещането и състоянието на духа ми през такъв период. В първия случай съм била смазана и съм се влачила в теготата си, а във втория съм си позволила да изпитвам радост от другите заобикалящи ме благословения, а ние винаги имаме такива, дори да не ги осъзнаваме и виждаме.

Тоест и в двата случая крайният ефект е еднакъв, но преживяването и спомените, които ще ни останат след преминаването на момента са диаметрално различни. Обследвала съм в себе си какво ми влияе върху състоянието когато отпадам духом в трудни моменти. Открила съм различни причини:

Не се получава както съм го искала и очаквала по мой план.

Загубвам надежда, че може да се получи изобщо.

Отнема ми се нещо, което съм приела, че ми се полага вече като неотменна, заслужена даденост.

Страх ме е, че трябва да правя избори, в които не съм убедена за краен задължителен успех – тоест не допускам провал.

Усещам неуспех пред другите и загуба на нужното одобрение.

Има и още поредица от подобни усещания, които пряко засягат егото и големия “Аз”, който не отчита и не допуска предопределение Свише, което е независимо от човешката природа. Толкова много сме си повярвали, че мислим, как всичко можем и всичко зависи от нас. В този устрем на гордостта си, ние сме изгубили връзката с Центъра, Който ни води и разчитаме единствено на собствени сили, които всички знаем са ограничени, дори за най-благословените хора. Духът е Който може, не човека, който се гордее с постижения и възможности. Ако Той се оттегли, ние изпадаме във временна невъзможност до Неговото връщане обратно. Дори да не усещаме явно това, то се случва.

Наскоро в семейството ни бяхме организирали една игра на “Монополи”. Беше забавно, но и много интересно за мен, като констатации от обследване на себе си и останалите играчи. Всички знаем, че победителят при настолните игри може да е само един и всеки се бори (с различна „стръв“) да победи. Забелязах как всеки беше с приповдигнато настроение, когато зарът беше добър и се мъщеше при загуба в хода на играта. Единствено дъщеря ми се наслаждаваше искрено на играта, губеше с радост, печелеше със задоволство, беше благосклонна през цялото време към другите играчи и дори отстъпваше леко на някой друг от компанията в определени ситуации с реверанс или незабележимо.

Какъв беше изходът от играта? Безапелативен победител, спечелил и уважението от всички играчи, който все пак взе придобивките на всички ни, беше тя!

Останалите излязохме от играта с различна степен на съжаление, като едно от момчетата ни сякаш успя да се забавлява в загубата си. Беше ми много интересно цялото наблюдение и констатациите, макар накрая да осъзнах, че съм там, за да играя, а не просто да наблюдавам и взех решение – следващият път да опитам нейния подход. Мисля, че е добър не само в настолните игри, ако човек може да го осмисли той е отлично приложим и резултатен и в живота ни.

Господ Исус Христос загърби егото, понесе нечовешки унижения и даде живота Си, за да ни даде доказателство относно Истината за живота, неговата стойност и реални следствия от прекараното време тук на земята, ние можем да поспрем и да обмислим същността на тази велика жертва.

Тя беше доказана с единственото Възкресение и Възнесение в човешката история, за което се свидетелства хилядолетия. Ако повярваме в това, ще пренаредим изборите си, ще живеем различно и ще си позволим да се радваме докато сме тук дори в моменти на изпитания. Можем да забравим за въпроса “защо ми се случва” в контекста на това “дали съм го заслужил” и “защо на мен”, ще можем да го пренасочим в смисъла на “какво е нужно да направя, за продължа напред и нагоре”, да заслужа вечността. Бог е верен.