Чудото на Рождество

В навечерието на Рождество сме. Навън е зимно и от устните ни излиза пара. Бавно и полека ние отново се настройваме за празника. Съзнателно или не, но всичко тръпне в някакво очакване – да дойде нещо хубаво. Разхождам се и аз по улиците на градчето, в което съм израснал, минавам по главната, вглеждам се тайничко в лицата на хората. Търся да видя и познати, но откривам млади и непознати, весели и засмени хора, увити в своите шалове и шапки. Навярно има и влюбени. Всички бързат… към своето щастие.

Реклами и украси упорито ни пожелават Весела Коледа на всички. И ти стъпваш, не, почти летиш като оня елен, наречен Рудолф. Но дали във всяко сърце е така? Едва ли?! Дали всеки разбира същността на това весело празнуване? Надали, по-скоро не.  Вървя и се моля на ум, Господ да огрее, да разпали желание в душите и сърцата на повече хора да Го потърсят. Днес или поне утре, но да не отлагат.  Да тръгнем всички като онези мъдреци и да се поклоним на Царя с ясно разбиране, че Той единствен е Спасител.

А характерните песни продължават да долитат до нас от всяка отворена врата на магазин или случайно спряла наблизо кола, от която стърчат рога. Подканят ни пак да пожелаем и да се съберем около масата на старите родители. А после ще се помолим и изпеем радостно „Тиха нощ“, ще се пренесем макар и мислено, там във Витлеем, до бедната ясла на Новороденото. 

Ще се напълнят църквите, ще чакаме и приветствия, слова на благослов от водачи и патриарх. И това отдавна е така у нас, почти 35 години. Толкова свикнахме, че дори на някои им омръзна.

Колкото измислена и подменена да ни е демокрацията, все пак има някаква възможност да кажеш Благата вест. Друг въпрос е дали го правим и то с радост. ( Но нека да помислим, ценим ли свободата и благодатта?) 

Но преди не бе така. Тогава само малцина избрани знаеха и почитаха по достойнство празника. Другите чакаха дядо Мраз и подаръците. Е, някъде се появяваше и Снежанка. Тук и там говореха и за Бъдни вечер, за коледари, за берекет и късмет, но за Исус не се чуваше, камо ли пък да се проповядва. Правеше се всичко възможно, само и само, да се измести главното и важното, а то е раждането, идването при хората, на Спасител.

Спомням си, че веднъж отидохме с група младежи в старчески дом в Горна баня, да им посвирим и попеем за Рождество. Беше накъде през 1993-94г. Управата ни бе разрешила, макар тя да стопанисваше одеялата с надписи – ЦК на БКП или Слава на БКП, не помня точно. С други думи, до последно ще се грижим за вас, ще ви топлим и в най-студените дни. Но освен от топлина и храна, човек има нужда и от светлина, от допир и внимание, от блага дума и… надежда.

И така събрахме столовете във фоайето на първия етаж и изнесохме своята програма. Ние млади, зелени и вдъхновени – говорим ли, пеем ли, очакваме ли чудеса; а те… зарадвани, умилени, някои дори разплакани, други учудено подозрителни и малко навъсени. Но дори и тези последните накрая се поотпуснаха, спомниха си, че и те имат внуци някъде в големия град, които все пак ги обичат. Цареше вдъхновение в разговорите и изобщо. Програмата завърши, хората се прибраха да вечерят, а ние отидохме на рейса. Още нямахме коли, но имахме желание, ревност да служим. Така беше тогава. 

След няколко седмици се върнах там и се срещах с отделни хора. Защото празникът мина, но хората си останаха там и техните нужди от внимание също. Запознах се с Андрей и неговия съквартирант. Очите му грейваха когато ме видеше. На младини той е бил много красив и напет,  инженер, но сега страдаше след инсулта. Там по етажите се запознах и  с една баба от Беломорска Тракия. Тя се водеше много религиозна. Искаше внимание и тя, като всеки от нас. Но в един момент, след всичкото време и приказки, тя ми сподели: „А, това са глупости, в това точно не мога да повярвам“. В кое точно, питам аз. – Ами в това, че Мария е забременяла без мъж! – възмутено ми отговаря тя. А на мен ми стана тъжно и болно, но какво да се прави, не е единствената. И днес също много са възмутени и ядосани, макар и не така явно, както преди. 

На фона на това неверие се открояват още по-силно думите и държанието на Мария, сгодената за Йосиф девойка.

„И ангелът ѝ рече: Не бой се, Марио, защото си придобила Божието благоволение. И ето, ще заченеш в утробата си и ще родиш син, Когото ще наречеш Исус. Той ще бъде велик, и ще се нарече Син на Всевишния; и Господ Бог ще му даде престола на баща Му Давида. Ще царува над Якововия дом до века; и царството Му не ще има край“. (Лука 1:30-33)

Какви чудни и страшни думи, какви обещания за царство, сила и слава! А тя е толкова млада, толкова далеч от Йерусалим и от престола, но ангелът е дошъл при нея и я уверява, че не е сгрешил адреса.

„А Мария рече на ангела: Как ще бъде това, тъй като мъж не познавам? И ангелът в отговор ѝ рече: Светия Дух ще дойде върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; за туй и светото Онова, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Божий Син… Защото за Бога няма невъзможно нещо“. (Лука 1:34-37)

Няма друго такова чудо в историята, няма и да има, защото не е необходимо. Исус вече постигна великата си победа над греха, смъртта и Сатана, Той вече царува и царството Му не ще има край. Но все пак има ли за Бога нещо невъзможно? „За Бога няма невъзможно нещо“ и Мария повярва, прие и напълно се довери на тези думи. Дали мислеше за последствията да се появи бременна пред хората тогава? Сигурно, но повече разсъждаваше върху думите на ангела, аз съм избрана и ценна в Божиите очи. Той ще се погрижи, щом ме кани за това. Нищо друго и нищо повече.

„И Мария рече: Ето Господната слугиня; нека ми бъде според както си казал. И ангелът си отиде от нея“. (Лука 1:38)

О, велики думи на силна и благословена жена! Ще се връщаме за кой ли път върху тях и ще се чудим с умиление и възторг, с благодарност към Бога, но и към майка Му, наречена не без основание Богородица. Ето ме, приеми ме и нека ми бъде така.

Разхождам се в парка на онзи малък град на път за дома. Там са моите родители, моите спомени, но там е и моят Бог. Защото където двама и трима сме събрани, там е и Той между нас, с нас е Емануил. Печката е запалена, храната е приготвена, телата наболяват, ставите леко скърцат, но сърцата горят от думите на Неговото Слово.

А То е пълно с обещания за днес и утре, с призиви и заповеди… от любов и за любов. Какво друго да си пожелаем? Освен като Мария да бъдем будни и трезвени, готови да приемем онова, което Бог има за нас. То може и да не ни се струва много приятно днес, но е най-доброто, защото Той знае всичко, а ние не.

Рождество е, Христос се роди и иска да го приемем пак. Нека се носи тази вест довека, въпреки мрака, войната и страха от новите технологии, въпреки миналото, което обещава да се върне. Не бой се! „За Бога няма невъзможно нещо“.  

Денят е към своя край, някои отдавна са си легнали в топлите постели, но други продължават да дежурят. Едни го правят за родители, други за деца, трети са на работа. Но много от тях са готови да тръгнат макар и мислено на път, да отидат и да се поклонят на Родения младенец. Нека ги последваме и ние с тази песен на уста.

„Елате, о верни, със велика радост!

Елате, да идем там във Витлеем.

В слава Родения младенец да видим.

Пр. Елате при Исуса, Елате при Исуса,

Елате при Исуса да се поклоним…“

Честито Рождество Христово и Божият мир да е с нас.